Историята на един монолог

Автор: Любен ДИЛОВ-син

  • clock 22 септември 10:27
  • 17828
Анализи / Коментар на деня Историята на един монолог

Джоко, „Кощана”, Слави и Балканският Вавилон


Чувствам се длъжен да напиша тези редове, защото монологът на Джоко Росич преди песента „Йовано, Йованке” е вероятно едно от най-хубавите неща, които съм писал. И искрено се надявам да нямам повод да пиша втори път подобни думи, през останалата част от живота си. Защото текстът  се появи в дни, когато Балканите бяха потопени в поредното братоубийствено кръвопролитие...

Монологът е част от промоцията на един албум на Слави и Ку-ку бенд, „Вавилон” (1998 г.). Самият спектакъл беше в театър „София” и се казваше „Вавилон – балканското стълпотворение”.  Тази промоция също е едно от най-хубавите неща, които сме правили заедно – и като музика, и като стил, идея и послание. 

Беше 1999-а, в края на годините  разорителна война в Югославия и годините на творчески търсения на Слави, Евгени и Ку-ку бенд в един стил, който тогава нарекох доста нафукано – „БАЛКАНто”.  Така го и манифестирахме. Идеята да се покани Джоко за „Йовано, Йованке” беше на Слави. А Евгени се зае да работи с великия сърбин върху специфичното интро на песента, което Джоко Росич трябваше да направи, преди Слави да запее. Тогава Джоко разказа за „Кощана” – произведение на Борислав Станкович и за един монолог, който не си спомняше ясно, но само като настроение... Това всъщност е втората част от пролога на Джоко, където той сменя името Кощана с Йована, за да може да преходи после директно в песента на Слави. Но понеже този монолог беше само любовен и трябваше да го свържем някак с цялата идея, че кръвта на Балканите - независимо от кръвопролитие или кръвосмешение - е обща, аз седнах и написах първите думи. Именно тези:

 „Аз съм отломка, но не от една българска мечта, а от една българска илюзия. Илюзията, че с кръвта си и храбростта си, можем да изкупим глупостта на властниците си. Двеста хиляди мъже оставиха костите си, за да сбъднат илюзиите им. От тука на Балканите не си сбъдваме мечтите, ами си ги давим. Давим си ги в кръв. И само, който види тая кръв знае, че годините нямат значение и държавите немат. Човеците са важни... Като легнеш у окопа, всички наедно ги ядат въшките и сърбите, и българите, и шиптарете, турците, и евреите и тех. Нема Рамазан, нема Шабат, за въшките все е Курбан Байрам. Туй ще рече, че кръвта е една и съща. Нема важно, на кой се Бог кланяш. Моят Бог не е нито Аллах, нито Христос, моят Бог се казва Йована. Йована, дето душата ми разпъна, тя ми е разпятие и покаяние и Бог..сал тя ми остана. Едни викат, че се казвала не Йована, а Македония. Други викат, че името и било Европа. Трети на голям параход я видяли, там пък се казвала Америка, ама за мен си е Йована. Вечер, като седна край огъня, все на нея и говоря, ей така и думам...Ех, Йовано, Йованке...”

Монологът на Хаджи Митке, който Джоко не си спомняше добре и наистина прави нещо като словесна джаз-импровизация, е фактически втората част на пролога. Тя стана не по-малко вълнуваща и разтърсваща, защото Джоко е велик и всеки път го казваше по различен начин, но всеки път ни разреваваше с тези: 

„Ех, Йовано, Йованке, аз те тебе чекам, дома ди ми додеш, а ти недовадяш душо, сърце мое, Йовано... Аз те чекам, Йовано, песен да ми запееш. Како майка сина е имала. Все що син искал е, все му е майка давала, а син ...болен. Болен, откакто се родил е... Да ми пееш, как са разцъфтели бахчите, разпукали се люляци, замирисали девойки...а он болен. Болен, откакто се родил е... Да ми пееш како и аз, ето , по мръкло се лутам...Нощ ме пие, месечина ме пие, а нищо ми ние. Здрав съм, а болен!”

Помня и как поднасяхме Джоко за тези девойки, дето са се размирисали, а той се смееше и викаше, че трябвало да каже „ухаели”, ама някак не му се връзвало...

 По-късно, на 13 януари 2008-а, Джоко потвърждава как се случи този монолог и пред Валери Леков, във вестник „Класа”:

 „След твоя монолог песента “Йовано, Йованке” звучи по друг начин и въздействието върху слушателя е някак по-голямо… Песента наистина стана добра, а добрите неща стават случайно. При едно мое гостуване в “Шоуто на Слави”, му казах, че тази песен я знам от дете. Само че винаги, когато съм я слушал, съм имал в главата си друго усещане, други думи. Това е един мой спомен… В произведението “Кощана” на Бора Станкович има един монолог на чорбаджи Митке. Та това е негов монолог, но не го помня наизуст, а го помня по цвят. И казвам думи, които са от това настроение, от там. И тогава помолих да засвирят мелодията и го пресъздадох. След време Евгени Маестрото дойде и каза: ще правим диск, ела да кажеш пак онова. Казах, не мога да го кажа пак, защото не го знам наизуст. Опитай, каза. Опитах и така стана. Чиста импровизация”

Пиша това, не за да се похваля, макар че, да си се докоснал до тези хора, по онова време и в онзи контекст си е за хвалба. Пиша, за да обърна внимание , че самият Борислав Станкович е великолепен писател, много приличащ по натюрел на нашия Йовков и – за жалост - изобщо не превеждан на български. Тук-там се срещат дипломни и курсови работи на студенти върху „Нечиста кръв”, но – до колкото знам – не са преведени най-известните му произведения. Нито „Стари дни”, нито „Наш Божич”, както и произведението за изкусителната циганка „Кощана”, откъдето е и монолога на хаджи Митке, останал в детството на Джоко.  Пиша го и като памет за незабравимия Джоко Росич, който с невероятните си дарби и грамадна вътрешна светлина,  превръщаше и най-обикновения текст в нежна поезия или библейско откровение.


Монологът на Джоко Росич може да чуете ТУК.

Още от Коментар на деня:
Коментари