Гражданска журналистика

  • clock 24 март 11:07
  • 484
  • Източник: http://freeinf.tripod.com/Jay.htm
Анализи / Медиите Гражданска журналистика

 Джей Роузен e професор по журналистика и директор на Проекта "Публичен живот и медии" в Ню Йоркския университет.  Други прояви на гражданската журналистика в САЩ са интерактивните страници в Интернет на различни вестниции и списания (напр. Споменатия "Бостън Глоуб"), "бумът" на периодичния самиздат (т.нар ZINES) и микро-радиото, което от последните години се легализира в Америка. 

От FRONT.BG препечатваме този текст заради фундаменталното му значение и за българското общество и медии.
 
  Участвам в едно движение за промяна на начина, по който американската преса вижда и прави нещата. То се нарича "публична" или " гражданска" журналистика. Отначало бяхме група професионалисти, разбрали, че нещо сериозно не върви в журналистиката напоследък. Какво не върви личи и от едно скорошно изследване на компанията Times Mirror, според което 71% от американците мислят, че медиите стоят на пътя на обществото при решаването на собствените му проблеми. " Гражданските журналисти" са хора, които вземат насериозно такива сигнали. Те разбират, че пресата има вина за тъжната картинка на публичния живот и се опитват да променят себе си колегите си.
   Гражданската журналистика е поне ТРИ НЕЩА:
   Първо, тя е една нова концепция за мисията на медиите.
   Второ, тя е вече и практика, постепенно разширяваща се в американската журналистика.
   На трето място тя е движение на хора и организации.
 
 Според концепцията, не може журналистиката в едно общество да струва нещо, ако публичният живот не струва. Ако публичният живот в Америка не върви, значи и журналистиката не върви. Журналистите трябва да напрявят каквото зависи от тях за да помогнат на гражданите да участват пълноценно в публичния живот и да ги вземат на сериозно, когато участват. Медиите са отговорни за създаването и поддържането на истински публичен диалог - те са тези, които правят от него "делиберативен диалог" (диалог, в който волята на гражданиите се изразява най-пълно и точно - бел.ред.).
   Медиите трябва така да префокусират картината, която дават на публичния живот, че гражданите да не бъдат само зрители в една игра, доминирана от професионалисти и технически лица.
   И може би най-важното - журналистите трябва да се научат да виждат в НАДЕЖДАТА ресурс, който не може безкрайно да се експлоатира без огромни загуби и за тях, и за нас, гражданите.
 
   Гражданската журналистика е също и комплекс от практики. Повечето примери са в местни издания, които контактуват с гражданите по нов начин.
   Напр. вестникът The Charlotte Observer при избирателната кампания през 1992 г. изоставя отразяването тип "конно надбягване" и вместо него избира отразяване тип " граждански дневен ред", както го наричат те - отразяване, което е подчинено на приоритети и дискусионни въпроси, формулирани от самите граждани. При важна реч на кандидатите по време на кампанията съдържанието й се отразява по матрица, взета от "гражданския дневен ред", при което лесно се вижда, доколко в речта присъстват проблемите и грижите на гражданите.
 
   Тази промяна изглежда скромна, но всъщност отразява едно фундаментално изместване в мисията на кампанийната журналистика. Водещата тема вече не звучи напр. като "кандидатите маневрират и манипулират в търсенето на гласове", а като "Гражданите в Шарлът искат сериозна дискусия".
   Подходът на "Шарлът" е широко известен и подражаван, защото отговаря на отколешното негодувание срещу доминацията на професионалистите в предизборния диалог и срещу цинизма, който те внасят в него.
   Друг вид инициатива на гражданска журналистика виждаме във вестника Norfolk Virginian-Pilot. Неговите редактори създават "екип за публичен живот" - репортери ориентирани към нов начин на отразяване на политиката и управлението. По-рано тези репортери са прикрепени към една или друга институция или градския съвет, което предопределя тяхната гледна точка. "Екипът за публичен живот" търси друг тип отразяване на публичния живот, в което зрителният ъгъл е "отдолу-нагоре". То включва градския съвет, но не тръгва оттам.
   Една от техниките на екипа са малките делиберативни форуми - т.нар. "квартални разговори", в които целта е, не хората да се питат какво четат и да се изследват техните мнения (по готови въпроси), а да се открие как гражданите като непрофесионалисти назовават и подреждат проблемите в публичния дневен ред. Тези форуми стават изходна точка за политическото репортерство във вестника, измествайки старите източници на новини - машинации и ходове на "вътрешни хора" и публични лица.
 
   Друг случай на гражданска журналистика е създаването на обществени форуми, в които гражданите се включват в `делиберативен' диалог. На няколко места - Boulder, Colo., and Olympia (Вашингтон) - вестнициите преднамерено интервенират в една летаргична среда и събират граждански лидери, експерти и групи от граждани, които чертаят заедно дългосрочни визии за дадената общност, които после се публикуват и дискутират чрез вестника.
   В редица случаи усилията са насочени към фокусиране на гражданското репортерство върху търсенето на решения за различни обществени проблеми. Прилагат се мерки, повишаващи присъствието и "видимостта" на гражданите в новините, напр. чрез разказване на истории за хора, решили да се намесят и постигнали някакъв ефект. В други случаи това са кампании за мотивиране хората към гласуване, вкл. регистриране в лобито на вестника. Друг подобен пример за привличане на хората към участие е в-к Neighborhood Repair Kit в Минеаполис.*
 
   Третата форма на гражданската журналистика е движението. В традицията на американските обществени реформи това движение се опитва да напомни на журналистиката нейната най-дълбока обществена мисия. Движението тръгва от професионалисти в печата, заедно с малък брой учени и няколко служители в различни институции.
   Ядрото обхваща към 200 души, обкръжени от няколко стотин симпатизанти, подкрепящи общите цели. Повечето, но не всички са журналисти от малки и средни ежедневници, макар че имаме известно присъствие и от по-големи издания, като напр. Boston Globe. Институционната подкрепа идва от проекти като моя (спонсорирани от Knight Foundation в Pew Центъра за гражданска журналистика, финансирана от своя страна от Pew Charitable Trusts), от института за медийни изследвания в Poynter и особено от Kettering Foundation в Дейтън - един мозъчен тръст, който беше инкубатор на идеята.
   Като реформистко движение гражданската журналистика се опитва да предизвика дискусия в гилдията, да разпространява уроци от практиката и да създава контакти между сходно мислещи хора. На този стадий движението е един импулс, идващ от малцинството и главно от регионалния печат, но така или иначе то е на радарния екран на цялата преса и се дискутира навсякъде.
   Тъй като се намираме в самото начало на един дълъг процес на културна промяна в журналистиката, налице са всички възможности движението да бъде маргинализирано или да се разбие от силите на реакцията или в собствената си неспособност да израсте до зрялост. Дори в организации, където водещи редактори подкрепят този подход, гражданската журналистика се отрича в името на традиционни стандарти - особено този за дистанцираност и неангажираност на журналистиката. За онези, в чийто очи всеки опит за "контакт" с гражданите не е нищо повече от "маркетинг", гражданската журналистика е "мода" и "номер" за ловене на публика, при което губел професионализма.
   Едно друго възражение е по-"издаващо". В началото на тази година дебатирах в Public Journal Philadelphia с Leonard Downie, редактор във Washington Post, който неизненадващо отхвърли твърдението, че журналистите са публични лица от какъвто и да било вид. И след като нямат такова качество, те не се нуждаят от философия на действието, каквато е гражданската журналистика. Според това разбиране журналистите са винаги само наблюдатели, а не участници в действието. Много хора от медиите упорито поддържат позицията, че нямат своя картина на света и че те само отразяват света такъв, какъвто е. Журналистите, твърдят те, дори и да влияят върху обществения живот, не са включени в него. Те са говорители на истината, а не нейни създатели. Те са също пазачи-наблюдатели и критици на правителството, но това при тях не е политическа идентичност или политическо изкуство, а неутрално изпълнявана професионална роля. - Другите имат "дневен ред", журналистите просто задават въпроси и събират факти.
   Гражданските журналисти, от своя страна, гледат на себе си като на посреднци в публичния диалог, подпомагащи по-високата гражданска активност, моделиращи `делиберативния' диалог и подпомагащи пълноценния публичен живот. Те са готови да приемат някаква политическа идентичност, но не като борци, заемащи позиция в "ляво" или в "центъра", а само като участници в твърде важната борба за по-жизнена публична сфера, по-пълноценен публичен диалог и въобще за обществен живот, който да струва нещо и да заслужава уважение.
   Моята работа с журналисти промени представата ми за тях. Сега ги виждам като хора, които стремейки се да запазят връзка с обществения живот, са изложени на натиск от две страни. От едната страна, разбира се, е пазарният натиск, идещ от медийната индустрия. От друга страна е натискът, идващ от разпадането на публичната сфера, от отвращението към политиката, от надигащия се цинизъм и отслабващото чувство за общност, което намалява интереса и към самата журналистиката, от спада на гражданската "потентност", от ерозията на грамотността и компетентността.
   Опитът да разбера тези два натиска върху журналистите ме научи да правя разлика между медии и журналистика. Ако смесим двете няма да видим заплахата за второто, идваща от първото и твърде бързо ще се откажем да пледираме за граждански дълг и за ценностите на Първото допълнение (към конституцията), които все още важат за журналистическата професия. Факт е, че журналистите се нуждаят от нашата (гражданска - б.ред.) подкрепа, ако наистина искаме да създадем работеща публична сфера. Медиите заплашват тях, точно толкова колкото и нас (гражданите).
   И на медийните компании гледам по по-различен начин. В някои от тях все още има място за ценностите на публичния живот. Други стесняват това пространство. При това техните корпоративни култури са вече дотолкова обособени и цялостни, че трудно могат да се подвеждат повече под категорията "световен капитализъм".
   Друго нещо, което открих е важността на "корените". Най-привличани от гражданската журналистика са онези журналисти, които имат да бранят нещо повече от професионалния си статус. Те имат корени в общностите, където работят. Те са правили традиционна журналистика и са изпитали разочарованието от вечно нерешаващите се проблеми.
   А тези, които най-бързо отхвърлят гражданската журналистика, са онези журналисти, които летят транзит по пътя - било за Вашингтон или за Ню Йорк и романтично идеализират образа на журналиста като "твърдо-сварен" детектив, разкриващ лъжи и корупцияя и отминаващ към следващия град. Общественият живот не ги интересува. Интересува ги разкритието.
 

Автор: Джейн Роузен

    
 

Източник: http://freeinf.tripod.com/Jay.htm
Коментари