Медийният помияр. Особени белези, физиология и начини за употреба

Медийното помиярство не е нещо ново у нас, има го от години, но в последно време много бие на очи и на моменти доминира в медийната среда.

  • clock 06 март 13:33
  • 642
Анализи / Медиите Медийният помияр. Особени белези, физиология и начини за употреба

Медийното помиярство не е нещо ново у нас, има го от години, но в последно време много бие на очи и на моменти доминира в медийната среда. Затова явлението заслужава по-сериозно внимание.  

Нека видим как се появи медийният помияр, какво представлява, каква е неговата анатомия, на кого и за какво точно служи.

Свободните медии бяха едно от безспорните завоевания на т.нар. демократичен преход. В началото на 90-те сред първите публични признаци на свободата беше внезапно промененият медиен език. Старият, дървен, спънат и изпълнен с идеологически клишета вестникарски изказ беше заменен от един нов, разговорен, често фриволен до вулгарност, но също така гъвкав и образен език. Свободата на изразяване породи усещане за свобода изобщо и най-вече за свобода на мисълта. Но за да има свобода на мисълта трябва първо да има мисъл. Там, където няма много мисъл, свободата ражда само или предимно волнодумство. Както и стана. Витгенщайн, който проникновено е размишлявал за границите на езика като граници на мисълта, в нашия случай се оказа не съвсем прав. (А може пък да е прекалено прав.) Нашите граници на мисълта се оказаха различни и доста по-тесни от границите на езика. Поради което, докато едни хора се занимаваха с шумно волнодумство по медии и митинги, други се занимаваха с безшумно преразпределяне на обществен ресурс или иначе казано – с грабеж. После част от майсторите на грабежа решиха да си купят и медии. Като ги купиха, свободата тръгна към приключване, бавно и полека – първо за определени теми и хора, после за други теми и други хора и т.н. Само отделни просветени олигарси (някои от тях страстно увлечени по либертарианските утопии) разбират, ценят и са склонни да насърчават развитието на истински свободни медии, с което будят предимно недоумение или гняв сред своите колеги. Но у нас просветеният олигарх е много рядка порода. Повечето се оказаха бедни в същината си хора с много пари. Което донякъде обяснява и мащабите на медийното помиярство.

То се появи преди петнайсетина години, т.е. след като приватизацията вече беше поприключила. Отначало изглеждаше като някаква ексцентричност, медийно хулиганство, бунт срещу лицемерието на официозната преса, който се изразяваше в  надничане в бита и под завивките на т.нар. светски елит, както и в потайностите на криминалния ъндърграунд. Вестници като “Шок”, “Шоу”, “Уикенд”, “Папарак” и още няколко от същия десен отначало будеха любопитство, но то бързо беше изместено от погнуса, поне сред по-образованата публика, която обаче винаги е била малобройна, а поради това и икономически безинтересна. После някои хора усетиха, че този тип медии могат да им вършат работа. После се появи агенция “ПИК” и явлението доби завършен облик.

Тук трябва да се спомене, че и самообявилите се за “сериозни медии” през 90-те охотно се заиграваха с “жълтото”, за да привличат публика. Те бяха до голяма степен хибридни, имаха страници с клюки, пикантерии и измислици, в “24 часа” имаше страници за попфолк, а “168 часа” радваше мъжката си аудитория със страницата “птички”, където орнитологичната фауна беше с дълги бедра и оскъдно облекло, а в “Труд” същата фауна красеше прогнозата за времето. Там все пак лековатите, пикантни и шокиращи неща бяха поднасяни с известна мярка, ако не се брои партийната книжка на Софиянски (“24 часа”) или простреляното тяло на Луканов (“Нощен труд”). Някои от споменатите “жълти” вестници дори бяха заченати като страници в “сериозните” и след това заживяха самостоятелен живот. С други думи медийното помиярство не е присъщо само на булевардни вестници и сайтове, а цялостна характеристика на средата.

Кои са основните белези на медийния помияр?

1. Категорична липса на всякаква позиция (гражданска или политическа), пълно отсъствие на принцип и чест. Това е първият закон на помиярството. Важното е да се гъделичка любопитството на публиката. Всичко останало е без значение.

2. Честа и напълно безпринципна смяна на симпатии и антипатии. Нарича се “таблоиден катарзис”. Какво представлява? Наближават избори. Вестникът си набелязва някой от политическите играчи, примерно Бойко Борисов, Меглена Кунева или Ирина Бокова, и започва систематична кампания срещу него. Пише постоянно важни или маловажни неща, верни, доизмислени и напълно измислени, или чисто битови глупости, но винаги с негативен оттенък. Нарича бъдещия премиер само и единствено Боко Тиквата, а Кунева е Снахата на Политбюро. И така месец, два или три. После внезапно тонът се сменя, без да е ясно защо. Макар че е ясно. Тези кампании обикновено са продуцирани от външни за медиата фактори. Възможен е и обратният вариант, но пак с външен продуцент. За пример ще посочим грижливото медийно обслужване на едно политическо нищо, каквото е Николай Бареков или на друго политическо нищо – Яне Янев.

3. Медийният помияр постоянно върти опашка в две противоположни посоки – умилква се на публиката и на властта. Това е друг основен принцип. Става дума за най-широката публика, която е и най-малко взискателна към добър вкус или към достоверност на посланието. Онази публика, която възприема света предимно на епидермално равнище и която няма навик да забелязва, че вестникът или агенцията днес твърдят едно, а преди седмица са твърдяли обратното, макар и със същия патос.

Към властта обноската е винаги сервилна и угодническа. Месенето на баници и носенето им на адреси е малка част от помиярските ритуали. По-важно е поведението в самите медии. За властта или добро или нищо, както личи от някои характерни заглавия: “Цецо Цветанов тича по осем километра. Вътрешният министър си почива най-добре на маса с приятели.” Това е определено позитивен образ на енергичен и спортен тип, но в същото време народен, т.е. наш човек. Или “Фандъкова заспива с Достоевски”. От което следва да се разбере, че кметицата е добродетелна жена с вкус към литературната класика. Макар че точно Достоевски едва ли е най-подходящото четиво за приспиване. Още едно заглавие, което ще оставим без коментар: „Бойко без почивка от 9 години”.

4. Гъделичкане на примитивни инстинкти и размиване на границата между сериозно и несериозно, важно и маловажно. Това е друг основен принцип в медийното помиярство. В нормалните медии обикновено в подреждането на новините има йерархия – от социално значимото към любопитното и забавното. В помиярника важи обратното правило – скандалното, интригуващото и пикантното са водещи, а ако има и нещо важно, то е някъде между тях. Между заглавия като “Румен Вълка позлати детето си”, “Венета Харизанова го кара на солети”, “Кирил Ефремов се почерпи”, “Златка Димитрова пак се нашари”, “Теодора Духовникова се плаши от старостта” се гуши новината, че “Терористи от Ислямска държава набират наши роми за Сирия”. Което не звучи тревожно, понеже може да е точно толкова вярно или важно, колкото и всичко останало.

5. Основна грижа на медийния помияр е да държи под око социалния асансьор в двете посоки – нагоре (забогатяване, придобивки, кариера, разкрасяване с ботокс и силикон, брак) и надолу (обедняване, болести, козметични проблеми, разводи). Как изглежда панорамата от асансьора? Нагоре: “Лили Иванова прибра 100 бона от Вальо Златев”, “Христо Стоичков подкара златен джип. За поръчковото возило Камата хвърлил 200 бона”, “Анелия се мести в нова къща”, “Циганка предрекла славата на Милица Гладнишка”. Надолу: “Григор Стоичков няма пари за парно”, „Дядото на Гери Никол влиза в затвора във Варна”, “Мария Илиева пусна косми под мишниците”, “Целулит мъчи Ернестина Шинова”, “Жана Бергендорф оплешивява” (Не стига това, ами развивала и анорексия.), “Катрина Вачева си бръсне веждите”, “Моника Валериева със зловещо акне”,  “Марта (Вачкова) с три тумбака” (има и снимка със стрелки) и т.н.

Между другото снимките с кръгчета и стрелки са част от стилистиката на тази преса. През 2002 г. тогавашният премиер Симеон Сакскобургготски посети Света гора и по време на едно литийно шествие си одраска главата на някакъв храст. На темето на Негово величество се появи миниатюрна капчица кръв. В пресата това изключително важно събитие беше отразено със снимки в крупен план със стрелки и кръгчета да не би случайно някой да не е разбрал какво чудо се е случило с височайшето теме на царя.

Взирането в козметични проблеми и болести е една от техниките за неглижиране, т.е. медийният помияр не просто следи асансьора, но му определя и посоките. Освен това подобно взиране преследва и един особен психологически ефект, създава илюзия за голяма информираност – „щом знаем за някого, че има косми под мишницата, значи знаем всичко друго за него, поради което може да ни се вярва.”

Често срещано заглавие е “Еди коя си (певица, актриса, плеймейтка) пуска мустаци” или “Еди кой си е болен от рак”. Слави Трифонов, например, постоянно боледува от най-различни болести, а когато се зае да организира референдум, се оказа и гей. При медийното помиярство прави впечатление и едно специфично отношение към богатството – сложна смесица от слугинско възхищение и неприязън.

6. Медийният помияр лесно се поддава на насъскване и охотно участва в публични разправи с неудобни за моментната политическа конюнктура лица, примерно Христо Иванов, Лозан Панов или Радан Кънев. Тези са актуалните, но при следващо правителство може да са други. Ако няма нещо компрометиращо в наличност, може винаги да се измисли. Това е основно предназначение на медийния помияр и начин да бъде употребяван политически. 

7. Медийният помияр обича да е анонимен или се крие зад измислени имена и псевдоекипи като „екип за системни анализи и политическа семиотика”. Това му придава привидно институционален характер. Впрочем не винаги е привидно, защото зад някои помиярски операции стоят реални държавни институции. Източниците също са анонимни: „научихме от осведомени”, „твърдят хора от бранша”, „коментират запознати” т.н. Използва се и формулировката: „твърдят слухове, на които не вярваме напълно.” Много често източниците са от типа „тъщата на Стоичков” , т.е. особено авторитетни и компетентни. През лятото на 1994 г.българските футболисти жънеха победи на световното в САЩ и цялата страна беше изпаднала в еуфория. Естествено и вестниците трябваше да откликнат на всенародния възторг, но за целта бяха нужни коментари, реплики, живо слово и то от героите на футболните терени, а връзките и контактите бяха затруднени. Тогава на някого хрумна да интервюира тъщата на Стоичков. После и други го направиха и жената успя за кратко време много авторитетно да се изкаже в различни медии по актуалните футболни въпроси. 

8. Сурогатният елит. Помиярските медии моделират един свой сурогатен елит, като налагат и представата, че това е каймакът на обществото. Става дума за фолк певици, плеймейтки, актуални политици, герои от криминалния ъндърграунд, бизнесмени, актьори, спортисти, ТВ-водещи, лорд Евгени Минчев, участници в различни версии на Биг брадър и разни други реалити формати. Някои присъстват с желание, а други без. Нека в тази връзка да обясним и какво е плеймейтка. Постоянното им споменаване създава усещане, че това е някаква нова професия. Плеймейтка е момиче, което се е снимало в “Плейбой”. Не е точно професия, но помага на развитието. Понеже и Волен Сидеров по едно време се беше снимал там, би трябвало и той да е плеймейт или плеймейкър.

В този сурогатен елит постоянно нещо мърда, нещо става, нещо се случва, има страсти, драми, малки и по-големи трагедии. Там всичко е „щокиращо”, „разтърсваща драма”, „зловеща схема за ограбване”, „потресаващ случай” и т.н. Желаното внушение е, че всъщност това е животът – помиярски лунапарк.

9. Език и стил. На тази тема може да се напише дълга студиа, но тук ще се ограничим  с основното. Езикът в тези издания в масовия случай е примитивен, инфантилен и често трогателно безпомощен в търсенето на синоними. Ако в две поредни изречения става дума за кола, във второто тя е „возило”. Може да е „луксозното возило” или „поръчковото возило”, но не и автомобил. Парите са „тлъсти пачки”, петролът е „черното злато”, Слънчев бряг е Слънчака, Лили Иванова е „примата на българската естрада”, Валентин Златев е „петролният властелин” и т.н. Всички новинарски текстове са като правени на един калъп. Изглежда има някаква компютърна програма, примерно MongrelBG, нещо от типа на “Гугъл преводач”, която подрежда едни и същи думи по един и същи начин. Само имената на хората се сменят.

Друга стилистична особеност е лепкавата фамилиарност. Цветан Цветанов е Цецо, Стояна Георгиева е Стоянка, Валентин Златев е Вальо, Слави Трифонов е Дългия, Георги Лозанов е Гого и нека да не изреждаме повече. Целта е ясна – да се скъси  дистанцията между медиата и аудиторията.  

Отделно от описаното има и суфистицирано помиярство. Характерно е за поръчковите коментари и анализи, в които ясно прозира конкретен политически прицел или адресат за очерняне. Трибуна по-често са т.нар. „сериозни” медии.

10. Моралната поза. Морализаторството е любимо занимание на медийния помияр. Воайорството винаги е следвано от някакви оценки и коментари, поднесени от позицията на най-висока нравственост.

11. Отразяване на измислена действителност. Това е основна помиярска техника. Моделира се един свят от полуизмислени хора и събития и после този свят се отразява, като самите му герои служат за основни резоньори. Получава се отразяване на отразената измислица, а после следва и отразяване на отражението на отразената измислица. Нещо като ехо на ехото на отразеното ехо.

12. Помиярските породи. Медийната среда засега е очертала три разновидности – „помияр–помияр” (издател, гл. редактор, репортер), „помияр-интелигент” (коментатор, анализатор, бивш или настоящ телевизионен водещ, който обяснява присъствието си в този тип медии като разкрепостеност и бягство от предразсъдъци) и „помияр-милиционер”. Той не работи в медиата, но участва активно и много помага, подава информация. На флашки и по малко.

13. Архитектура на помиярските медии. Структурата на тези издания е еднотипна. На първа страница обикновено има някаква лична драма, свързана с нещо „разтърсващо” – убийство (прясно или предстоящо), развод, изневяра, катастрофа, болест, скандал. Може да е изваден и акцент от някое интервю, което впрочем не е просто интервю, а винаги е „разтърсваща изповед”. Следват десетина страници с актуални новини от живота на вече описания сурогатен елит. После има репортажи за живота на участниците в поредното тв-реалити, клюки, пикантерии, малко мистика от разни врачки и ясновидци. Следват коментари и анализи на политически, социални и културни теми. После има страници за здравето (обикновено с разкази за лечители, които лекуват всичко), малко ретро-клюки, кулинарни рецепти, ТВ програма, прогноза на времето, хороскоп.

Особено трогателни са текстовете със загриженост за съдбата на умиращата българска култура. След като на петнайсет страници вестникът е разказвал всякакви битови глупости и пикантерии от света на плеймейтките и криминалните контингенти, след цялата панорама на една всеобща душевна нищета, на шестнайста страница се появява късо подстригана дама с елегантни очила, която громи враговете на българската култура или вездесъщият Кеворкян с морализаторски тон успява да накъдри цяла страница с филигранни ругатни и обиди към всичко живо, за да може после мазно да похвали само един – Бойко.

14. Помиярските глутници. Също като уличните кучета и тези медии са по-ефективни, когато са групирани. Груповото помиярство позволява по-лесно да се клонира една неистина или откровена лъжа и да се вгради в съзнанието на аудиторията като истина. Ако човек иска да каже нещо, стига и една медия, но ако иска да формира обществено мнение, трябват няколко. Това обяснява и амбицията на лидерите в медийното помиярство да създават и управляват медийни групировки.

15. Помиярската мисия. Основна цел на тези издания е организирано, методично и бавно затъпяване на населението. Ако се съди по тиражите им, населението няма нищо против да бъде подлагано на тази процедура. Работата на нормалните медии е чрез тях обществото да научава какво му се случва и какво да очаква. Основна грижа на медийния помияр е това всъщност да не става.

Автор: Ясен Бориславов, reduta.bg

Коментари