Неолиберализмът – идеологията, която е в дъното на всичките ни проблеми

Финансов крах, екологична криза и дори възхода на Доналд Тръмп – неолиберализмът играе роля във всяко от тези неща. Защо лявото не успява да изработи алтернатива?

  • clock 18 април 13:17
  • 641
Анализи / Свят Неолиберализмът – идеологията, която е в дъното на всичките ни проблеми

Представете си, ако хората в Съветския съюз никога не бяха чували за комунизъм. Идеологията, която доминира нашия живот, за повечето от нас няма име. Споменете я в разговор и ще ви отговорят със свиване на рамене. Дори ако слушателите ви са чували термина преди, те ще имат затруднения да го дефинират. Неолиберализъм: знаете ли какво е?

Неговата анонимност е едновременно симптом и причина за мощта му. Той играе основна роля в забележително разнообразни кризи: финансовият крах през 2007-2008 г.; изнасянето в офшорки на богатството и властта, процес към който Панамските документи ни дават само бегъл поглед; бавният колапс на общественото здравеопазване и образование; увеличаващата се отново детска бедност; епидемията от самота; колапсът на екосистемите и възходът на Доналд Тръмп. Но ние отговаряме на тези кризи сякаш всяка от тях е изолиран случай. Изглежда не разбираме, че всички те са катализирани или изострени от една и съща последователна философия; философия, която има – или имаше – име. Каква по-голяма сила може да има от това да действаш без име?

Неолиберализмът е проникнал до такава степен в живота ни, че рядко го разпознаваме като идеология. Изглежда приемаме твърдението, че тази утопична, очакваща пришествие вяра описва някаква неутрална сила; някакъв вид биологически закон, като теорията на еволюцията на Дарвин. Но тази философия се поражда като съзнателен опит да се премоделира човешкия живот и да измести позицията на властта.

Неравенството е превърнато в добродетел.
Пазарът гарантира, че всеки получава това, което заслужава.

Неолиберализмът вижда конкуренцията като дефиниращата характеристика на човешките взаимоотношения. Той редефинира гражданите като консуматори, чийто демократичен избор се упражнява най-добре чрез купуване и продаване, процес, който възнаграждава качеството и наказва неефективността. Според него „пазарът“ предоставя ползи, които никога не биха били постигнати чрез планиране.

Опитите да се ограничи конкуренцията се разглеждат като заплаха за свободата. Данъците и регулациите трябва да бъдат минимизирани, обществените услуги трябва да бъдат приватизирани. Организирането на трудещите се и колективните трудови договори от страна на синдикатите се представят като изкривявания на пазара, които не позволяват създаването на естествена йерархия на победители и губещи. Неравенството се преоткрива като добродетелно: награда за полезността и генератор на богатство, което се просмуква надолу, така че да обогати всички. Усилията да се създаде по-изравнено общество са едновременно контрапродуктивни и подкопаващи морала. Пазарът гарантира, че всеки получава това, което заслужава.

Ние възприемаме и възпроизвеждаме неговите постулати. Богатите се убеждават, че са получили богатството си по заслуги, игнорирайки предимствата – като образование, наследство, класа – които може да са им помогнали да се сдобият с него. Бедните започват да обвиняват себе си за неуспехите си, макар и да не могат да направят много, за да променят собственото си положение.

Няма значение структурната безработица: ако нямате работа, то е защото не сте предприемчив. Нямат значение непосилните разходи за жилище: ако кредитната ви карта е на лимита си, вие сте безотговорен и несъобразителен. Няма значение, че децата ви вече нямат игрище в училището си: ако станат дебели, вината е ваша. В свят, управляван от конкуренцията, тези, които не могат да поддържат темпото биват дефинирани и сами дефинират себе си като губещи.

Неолиберализмът извади на показ
най-лошото от нас.
Пол Верхаге

Последиците включват, както документира Пол Верхаге в своята книга „А аз?“, епидемия от самонаранявания, хранителни разстройства, депресия, самота, страх от провал и социална фобия. Може би не е изненада, че Великобритания, в която неолибералната идеология се прилага много стриктно, е столицата на самотата в Европа. Сега всички сме неолиберали.

 

***

Терминът неолиберализъм се ражда на среща в Париж през 1938 г. Сред делегатите са двама души, които по-късно ще станат определящи за идеологията, Лудвиг фон Мизес и Фридрих Хайек. И двамата изгнаници от Австрия, те разглеждат социалдемокрацията, онагледена от Новия курс на Франклин Рузвелт и постепенно развиващата се социална държава във Великобритания, като проява на колективизъм, който обитава същия спектър като нацизма и комунизма.

В „Пътят към робството“, публикувана през 1944 г., Хайек твърди, че правителственото планиране, смазвайки индивидуализма, неминуемо ще доведе до тоталитарен контрол. Подобно на книгата на Мизес „Бюрокрация“, „Пътят към робството“ намира доста читатели. Привлича вниманието и на някои доста богати хора, които виждат във философията възможност да се освободят от регулациите и данъците. Когато през 1947 г. Хайек основава първата организация, която трябва да разпространява доктрината на неолиберализма – обществото „Мон Пелерин“ – то е подкрепено финансово от милионери и техните фондации.

С тяхна помощ той започва да създава това, което Даниел Стедман Джоунс описва в „Господари на вселената“ като „вид неолиберален интернационал“: трансатлантическа мрежа от академични лица, бизнесмени, журналисти и активисти. Богатите спонсори на движението финансират поредица от тинк-танкове, които да прецизират и промотират идеологията. Сред тях са Американският предприемачески институт, фондацията „Наследство“, института „Кейто“, Института за икономически дела, Центъра за политически изследвания и института „Адам Смит“. Те също така финансират академични позиции и факултети, в частност в университетите в Чикаго и Вирджиния.

В хода на своята еволюция неолиберализмът става по-рязък. Виждането на Хайек, че правителствата трябва да регулират конкуренцията, за да не се допуска формирането на монополи, отстъпва – сред американски апостоли като Милтън Фридмън – на вярването, че монополната власт може да се разглежда като възнаграждение за ефективност.

Още нещо се случва по време на този преход: движението изгубва името си. През 1951 г. Фридмън с гордост се описва като неолиберал. Но скоро след това терминът започва да изчезва. Още по-странно е, че въпреки че идеологията е по-изчистена, а движението по-сплотено, изгубеното име не се замества от общопризната алтернатива.

Въпреки солидното си финансиране в началото неолиберализмът е маргинален. Следвоенният консенсус е почти универсален: масово се прилагат икономическите рецепти на Джон Мейнард Кейнс, пълна заетост и справяне с бедността са общи цели в САЩ и голяма част от Западна Европа, най-горните нива на данъците са високи, а правителствата търсят социални ползи без притеснение, развивайки нови публични услуги и механизми за социална защита.

Но през 70-те, когато кейнсианските политики започват да се разпадат, а икономическа криза удря и от двете страни на Атлантика, неолибералните идеи започват да навлизат в полезрението на широката общественост. Както отбелязва Фридмън, „когато дойде времето за промяна … имаше алтернатива, готова да бъде пусната в действие“. С помощта на благосклонни журналисти и политически съветници, елементите на неолиберализма, особено неговите предписания за монетарната политика, бяха възприети от администрацията на Джими Картър в САЩ и правителството на Джим Калахан във Великобритания.

След като Маргарет Тачър и Роналд Рейгън дойдоха на власт, последва и останалата част от комплекта: масивни данъчни облекчения за богатите, смазване на профсъюзите, дерегулация, приватизация, аутсорсинг и конкуренция в публичните услуги. Чрез МВФ, Световната банка, Маастрихтския договор и Световната търговска организация неолибералната политика бе наложена – често без демократично съгласие – на голяма част от света. Най-забележително е неговото възприемане от партии, които някога принадлежаха на лявото: Лейбъристката и Демократическата партия например. Както отбелязва Стедман Джоунс: „трудно е да се сетим за друга утопия, която да е реализирана в пълния си блясък като неолиберализма“.

 

***

Може да изглежда странно, че доктрина, която обещава избор и свобода трябва да се рекламира с посланието „няма алтернатива“.Но, както отбелязва Хайек по време на визита в Чили на Пиночет – една от първите държави, в които програмата е въведена цялостно – „моето лично предпочитание клони към либерална диктатура вместо към демократично правителство, лишено от либерализъм“. Свободата, която неолиберализмът предлага, която звучи така примамливо, докато е пълна с общи приказки, се оказва свобода за едрите, а не за дребните риби.

Свобода от профсъюзи и колективно договаряне означава свобода да се намаляват нивата на заплащане. Свободата от регулация означава свобода да се тровят реки, да се заплашва сигурността на работниците, да се начисляват ненормални нива на лихви и да се създават екзотични финансови инструменти. Свободата от данъци означава свобода от разпределението на блага, което изважда хората от бедността.

Naomi_small

Както описва Наоми Клайн в „Шоковата доктрина“, неолибералните теоретици защитават използването на кризи, за да се наложат непопулярни политики докато хората са разсеяни: например преврата на Пиночет, Иракската война и урагана „Катрина“, който Фридмън описва като „възможност за радикална реформа на образователната система“ в Ню Орлиънс.

Където неолибералната политика не може да се наложи на местно ниво, тя се налага международно, чрез търговски договори, включващи „механизъм за решаване на спорове между инвеститори и държави“: офшорни трибунали, в които корпорациите могат да настояват за отмяна на социални и екологични защити. Когато парламентите гласуват да се ограничи продажбата на цигари, решения за предпазване на водни ресурси от минни компании, замразяване сметки за енергия или мерки срещу възможностите фармацевтични фирми да ограбват държавата, корпорациите завеждат дела, често с успех. Демокрацията е редуцирана до театър.

Друг парадокс на неолиберализма е, че универсалната конкуренция се нуждае от универсално количествено определяне и мярка за сравнение. Резултатът е, че работниците, търсещите работа и публичните услуги от всякакъв тип са подложени на педантичен, задушаващ режим на оценка и мониторинг, имащ за цел да идентифицира победителите и да накаже губещите. Доктрината, която според фон Мизес щеше да ни освободи от бюрократичния кошмар на централното планиране, вместо това създаде такъв.

Неолиберализмът не е замислен като егоистично изнудване, но бързо се превръща в такова. Икономическият растеж е видимо по-бавен в неолибералната ера (след 1980 г. в САЩ и Великобритания), отколкото в предишните десетилетия; но не и за много богатите. Неравенството в разпределението както на доходите, така и на богатството, след 60 години на спад, рязко нарасна през тази ера, поради смазването на профсъюзите, данъчните облекчения, нарастващите наеми, приватизация и дерегулация.

Приватизацията или поставянето на пазарен принцип на публичните услуги като електричество и отопление, вода, влакове, здравеопазване, образование, пътища и затвори позволи на корпорациите да поставят каси пред ключови ресурси и да искат рента, или от гражданите, или от правителството, за тяхното използване. Рента е друг термин за неизработен доход. Когато платиш надута цена за билет за влака, само част от цената компенсира операторите за парите, които изразходват за горива, заплати, оборотна стока и други разходи. Останалата част отразява факта, че нямаш избор.

Тези, които притежават и управляват приватизираните или полуприватизираните публични услуги на Великобритания трупат несметни богатства като инвестират малко и продават скъпо. В Русия и Индия олигарсите придобиха държавни активи чрез спешни разпродажби. В Мексико Карлос Слим получи контрол над почти всички наземни и мобилни телефонни услуги и скоро се превърна в най-богатия човек на планетата.

Slim_small

Карлос Слим, Мексико

Финансиализацията, както пише Андрю Сейър в „Защо не можем да си позволим богатите“, има подобен ефект. „Подобно на рентата“, твърди той, „лихвата е … неизработен доход, които се натрупва без никакво усилие“. Докато бедните ставата по-бедни, а богатите по-богати, богатите придобиват все повече контрол върху друг ключов актив: парите. Лихвените плащания са в огромната си част трансфер на пари от бедните към богатите. Когато цените на имотите и оттеглянето на държавното финансиране натоварват хората с кредити (помислете за прехода от студентски стипендии към студентски заеми), банките и техните изпълнителни директори прибират печалбата.

Сейър твърди, че последните четири десетилетия се характеризират не само с трансфер от бедните към богатите, но и в средите на богатите: от тези, които правят пари чрез създаване на нови стоки или услуги към тези, които правят пари като контролират съществуващи активи и прибирайки рента, лихва или капиталови печалби. Изработеният доход е заменен от неизработен доход.

Навсякъде неолибералната политика е покрита с пазарни провали. Не само банките са прекалено големи, за да фалират, но вече и корпорациите, които са натоварени с осигуряването на публичните услуги. Както посочва Тони Джуд в „По грешен път“, Хайек забравя, че жизненоважни национални услуги не могат да бъдат оставени да се сгромолясат, което означава, че конкуренцията не може да изпълни задачата си. Бизнесът прибира печалбите, държавата запазва риска.

Колкото по-голям е провалът, толкова по-екстремна става идеологията. Правителствата използват неолибералните кризи едновременно като извинение и възможност да намалят данъците, приватизират оставащите публични услуги, пробиват дупки в социалната защитна мрежа, дерегулират корпорациите и регулират отново гражданите. Мразещата себе си държава сега забива зъби във всеки орган на публичния сектор.

Може би най-опасната последица от неолиберализма не са икономическите кризи, които е причинил, а политическата такава. Когато полето за действие на държавата се редуцира, нашата способност да променяме хода на живота си чрез гласуване също се свива. Вместо това, настоява неолибералната теория, хората могат да упражнят избор чрез харчене. Но някои имат повече за харчене от други: във великата консуматорска или акционерна демокрация гласовете не са равно разпределени. Резултатът е намаляване на силата на бедните и средната класа. Тъй като партиите отдясно и бившето ляво възприемат еднаква неолиберална политика, отслабването се превръща в загуба на права. Големи групи хора са отстранени от политиката.

Trump_small

Слогани, символи, сензации – Доналд Тръмп

Крис Хеджес отбелязва, че „фашистките движения изграждат основата си не сред политически активните, а сред политически неактивните, „губещите“, които считат, често с право, че нямат глас или роля в настоящата политическа ситуация“. Когато политическият дебат вече не ни говори нищо, хората се обръщат към лозунги, символи и сензации. За почитателите на Тръмп например фактите и аргументите изглежда нямат значение.

Джуд обяснява, че когато плътната мрежа от взаимодействия между хората и държавата се редуцира до нищо повече от власт и подчинение, единствената оставаща сила, която ни обединява, е държавната власт. Тоталитаризмът, от чиято поява се опасява Хайек, е по-вероятно да възникне когато правителствата, изгубили моралната власт, която произтича от предоставянето на публични услуги, са сведени до „ухажване, заплашване и в крайна сметка принуждаване на хората да им се подчиняват“.

 

***

Подобно на комунизма, неолиберализмът е провален бог. Но тази зомби доктрина все още продължава да живее и една от причините е нейната анонимност. Или по-скоро множество анонимности.

Невидимата доктрина на невидимата ръка се насърчава от невидими помощници. Бавно, много бавно, започваме да откриваме имената на някои от тях. Откриваме, че Института за икономически дела, който силно се противопоставя в медиите на допълнителните регулации за тютюневата индустрия, е тайно финансиран от „Бритиш Америкън Тобако“ от 1963 г. насам. Откриваме, че Чарлз и Дейвид Кох, двама от най-богатите хора на света, са основатели на института, който основава движението на Чаеното парти. Откриваме, че Чарлз Кох, при създаването на един от своите тинк-танкове, отбелязва, че „за да се избегне ненужна критика, не трябва да се разпространява информация как се контролира и управлява организацията“.

Думите, използвани от неолиберализма често крият повече, отколкото се вижда. „пазарът“ звучи като естествена система, която може да има еднакъв ефект върху нас, като гравитацията или атмосферното налягане. Но в нея гъмжи от властови отношения. „Пазарът иска“ най-често означава това, което корпорациите и техните шефове искат. „Инвестиция“, както пише Сейър, означава две съвсем различни неща. Едното е финансиране на продуктивни и социално полезни дейности, другото е покупка на съществуващи активи, за да бъдат те експлоатирани с цел рента, лихва, дивиденти или капиталови печалби. Използването на една и съща дума за различни дейности „прикрива източниците на богатство“, карайки ни да бъркаме извличането на богатство със създаването на богатство.

Преди век новобогаташите са презирани от тези, които са наследили парите си. Предприемачите търсят социално признание като се представят за рентиери. Днес това отношение е обърнато: рентиерите и наследниците се описват като предприемачи. Те претендират да са изработили неизработения си доход.

Тези анонимности и обърквания се смесват с безименността и безпространствеността на съвременния капитализъм: франчайзинговия модел, които гарантира, че работниците не знаят за кого работят; компаниите, регистрирани чрез мрежа от офшорни режими за секретност, толкова сложни, че дори полицията не може да открие бенефициентите; данъчните споразумения, които мамят правителствата; финансовите продукти, които никой не разбира.

Анонимността на неолиберализма е ревностно пазена. Повлияните от Хайек, Мизес и Фридман са склонни да отхвърлят термина, твърдейки – с известно основание – че днес той се използва само подигравателно. Но не предлагат заместител. Някои се описват като класически либерали или либертарианци, но тези определения са както подвеждащи, така и по интересен начин самообезличаващи се, тъй като подсказват, че в „Пътят към робството“ „Бюрокрация“ или класическата творба на Фридман „Капитализъм и свобода“ няма нищо новаторско.

 

***

Въпреки всичко това, има нещо достойно за възхищение в неолибералния проект, поне в ранните му фази. Това е отличаваща се, иновативна философия, налагана от сплотена мрежа мислители и активисти с ясен план за действие. Тя е търпелива и настоятелна. „Пътят към робството“ се превърна в път към властта.

Триумфът на неолиберализма също така отразява провала на лявото. Когато laissez-faire икономиката доведе до катастрофа през 1929 г., Кейнс създаде завършена икономическа теория, която да я замести. Когато кейнсианското управление на търсенето срещна трудности през 70-те години на ХХ в., имаше готова алтернатива.  Но когато неолиберализмът се сгромоляса през 2008 г., нямаше нищо. Затова зомбито все още продължава да ходи. Лявото и центъра не са създали нова обща рамка на икономическа мисъл в течение на 80 години.

Всяко споменаване на лорд Кейнс е признание за провал. Да се предлагат кейнсиански решения на кризите на ХХІ в. означава да се игнорират три очевидни проблема. Трудно е да се мобилизират хората около стари идеи; недостатъците, лъснали през 70-те, не са изчезнали; и най-важното – те нямат какво да кажат за нашия най-голям проблем: екологичната криза. Кейнсианството работи като стимулира потребителското търсене с цел да се насърчи икономическия растеж. Потребителското търсене и икономическия растеж са двигателите на унищожаването на природата.

Това, което историята както на кейнсианството, така и на неолиберализма показва, е, че не е достатъчно да се противопоставяш на една нефункционираща система. Трябва да бъде предложена адекватна алтернатива. За лейбъристите, демократите и по-общо лявото, основна задача трябва да бъде да разработят икономическа програма „Аполо“, съзнателен опит да се създаде нова система според изискванията на ХХІ в.

 Автор: Джордж Монбио, Гардиън
Превод: Георги Христов

Коментари