АЛЕЛЕЙЛЕЛА ПРАЙД

От отец Владимир Дойчев, 16.06.2016

  • clock 17 юни 13:53
  • 9598
Анализи / У нас АЛЕЛЕЙЛЕЛА ПРАЙД

Има една история, която не ми излиза от ума.

Сигурно знаете, че Малашевските гробища в столицата са доста големи. Новите парцели са на единия край, а църквата – на другия. Делят ги може би 3-4 километра. И така, веднъж след едно Опело човекът от погребалната агенция заразпитва опечалените как искат да стигнат до гроба – пеш или с автомобили. Почти винаги в такива случаи започва една тиха агитация в полза на колите… Кой знае защо го правят, дали от грижа за и без това обременените „клиенти“ или за да се „свърши по-бързо работа“. Важното е, че най-често прогресът побеждава традицията и хората се разпръсват към автомобилите си. Аз пък се насочих към катафалката, защото нали нямам кола… Тя е стар бял микробус. Каросерията му е празна. Там слагат ковчега с покойния. Отпред се качват двама гробари. До тях, настъпвайки расото си, се натиках и аз. И траурната колона потегли…

Гробарите са особени хора. Имам чувството, че гледат на смъртта като на грозна колежка. Забелязват я само при професионални ангажименти, но не емоционално. Затова още с качването си пуснаха радиото. Този път от него се стичаше песен на някаква (вероятно) Много Важна Персона:

„Танцува ни сеее,
целува ни сеее,
адреналин кипи в нощта,
флиртува ни сеее,
и прави ни се от забранените неща…
алелейлела.“

И така си пътуваме значи… с белия микробус към прясно изкопаната дупка на „новия парцел“. Накъдето и да завъртиш глава виждаш само гробове. Докъдето ти стига погледът. Зад гърбовете ни се вози самата смърт. А ние си слушаме „Алелейлела“. Когато песента най-после свърши, започнаха новини. Съобщиха кой е станал министър, кой е спрял да бъде министър и кой ще си остане министър, каквото и да се случва. Вероятно съм се замислил и съм пропуснал обичайното за такива радиостанции изречение: „Това беше обедната емисия, сега вече знаете най-важното!“

На връщане дори аз, претръпналият към такива случки, си мислех, че станалото не е нещо обикновено, а литература от най-високо качество. Човешкият живот е по-пъстър от всеки роман. Този епизод от всекидневието на свещеника съдържа една много ярка метафора. През тези дни ни предстои да видим как тя прозаично ще се оделотвори пред очите ни и то в гигантски мащаб.

В събота е Задушница. Специален ден… Ако не знаете колко специален ден е, то е защото вероятно се криете от смъртта. Сигурен съм, че няма да прочетете дълбок богословски анализ защо не трябва да има парад на греха на този ден. През тази седмица никой професор не написа първа, втора и трета част на статия, озаглавена например „Оскандаляването на мъртвите“. Защото послушанието пред Църквата изглежда като отживелица, но послушанието към партийните централи си е все така неумолимо актуално. И заради някакъв си Божий Закон не е коректно да се влиза в конфронтация с опорните точки на либерализма. Никой доцент не даде интервю, в което да защити изконното учение на Църквата за това кое е добро и кое е зло, кое е грях и кое не е в отношенията между хората. Амбициозните докторчета, които смело наричат целия Свети Синод „маргинали“, също си затраяха. Даже и новопроходилите студенти „богослови“ не написаха едно кратко текстче по темата. Всички те бяха прекалено заети да поучават епископите си. Знаете ли защо никой от тях няма да каже каквото и да е за парада на греха? Отговорът е съвсем прост – страх ги е да не би светът да им се присмее и да ги нарече тесногръди, да не ги обвинят, че са врагове на либералния светоглед, че са привърженици на Кремъл… Ще взема да пооткрадна и попроменя едно изречение, да та помислите, че и аз съм много учен: В едно постмодерно общество, в което всеки е прав, нашият герой – съвременният богослов – даже ще се похвали, че няма нищо против гей прайдовете (това е дълбинният страх на академичния човек – да не реши някой, че е зилот)…

„Какво толкова?“ – биха казали мъдреците на този свят. „Нужна е любов!“ Сега нали само за това се говори. Каквото и да стане – все е нужна любов. И тя все някак си убягва. Всички си представят любовта като любовчийство. Пък и на чужд гръб е лесно. Сядаш в един кабинет, палиш цигарка или пийваш кафенце и разсъждаваш какви трябва да са свещениците, какво трябва да правят владиците и т.н. А пък скрит зад анонимността на Фейсбук е най-лесно. Понякога интернет богословието ни би изплашило с вулгарността и злобата си дори обръгналите на всичко улични пияници. Така или иначе, от кабинета или компютъра до гробищата има километри. И те не са 3 или 4. Много път е…

Седнах да пиша този текст, за да защитя „моите“ покойници. Моите приятели – покойниците. Защото и те имат права. Задушница не е просто ден, в който се сещаме за някакви абстрактни починали. Поменът има свои конкретни измерения. Конкретни лица. Дори и да става дума за хора, починали преди векове. Ако седна да ви разказвам ежедневието на свещеника, ще се получи не кратък текст, а голяма книга. Изпращал съм всякакви личности до вратата на смъртта. Млади и стари, бедни и богати. Такива, с които беше приятно да общуваш. И такива, които бяха тежки дори за гледане. Никой не вижда тази част от ежедневието на свещеника, освен Добрият Бог. Ходил съм при хора, които угасват бавно в нечовешки мъки. Спомням си как един човек ми каза от смъртния си одър: „Отче, наблюдавам те от доста време, много си мек. Защо не изобличаваш греха? Защо не го наричаш с истинското му име? Ти си свещеник. Кой, ако не ти, трябва да го прави?… Страх ли те е?“ Наведох глава. Беше попаднал в десетката. Той продължи: „Няма от какво да те е страх! Ти служиш на Бога!“ Болката и търпението му в нея го бяха направили мъдър като атонски старец…

Всички те, всички на които съм затворил очите, ми показаха чудото на Божията грижа за човека. И всички те са достойни. Всички те са прекрасни. Всички те са ми приятели. Не съм забравил нито един от тях. Нито очите им. Нито предсмъртните им изповеди. Не съм забравил как гледа човек, преди да изпусне последния си дъх. Нито спокойствието, което те наляга след това. Абсурдно е. Да! Но молитвата след това върви леко. Това не е учебник. И не е академично дрън-дрън. Това е самата реалност. А знаете ли какво ще ви кажа? Реалността понякога мирише. Веднъж изповядвах една много тежко болна жена, която се беше залежала. Лекарите и санитарите знаят за какво говоря. Цялото й тяло беше в язви. Прибрах се вечерта вкъщи. Обадих се на един приятел свещеник и му казах: „Миризмата на разлагаща се плът ме преследва. Не мога да се отърва от нея…“ И знаете ли какво ме посъветва? Изобщо не започна да богословства, а само приятелски ми каза: „Сипи си 50 грама алкохол и ги глътни наведнъж“. Беше съвет, роден от опита. Така миризмата си отиде. Но споменът за погледа на жената, вперен в мен, остана. Въпреки това, което се случваше с нея, тя беше прекрасна…

Мога да ви разказвам още много такива истории. Но мисля, че не е нужно. Важно е да разберете за какво говоря. Не казвам всичко това, за да съчувствате на свещениците, а за да съчувствате на покойните. Да не ги забравяте. Да не забравяте това, че тяхната надежда, тяхното упование беше в Божия Закон. Но дори и да не беше така, пак по същия Закон те ще бъдат съдени.

Насред спомена, насред молитвите, насред лицата, които изплуват през този ден в съзнанието на човека, се готви едно мощно „Алелейлела“. Насред гробовете, които ни заобикалят и които ни очакват, ще се явят някакви разноцветни хора, на които им се правят забранените неща. И ще настояват, че това е нормално. Ще се гордеят с греха си. В събота предстои да се случи нещо страшно. Една срещу друга ще се изправят смъртта на тялото и смъртта на душата. Това е зловещата истина. И никой не се възмущава. Нещо повече – възмущават се от крайното отношение на патриарха, на Светия Синод и т.н. към подобни „гордости“.

Коренът на всичко е много прост и обикновен. И той е в липсата на истинска любов. Предполагам, че дори и психолозите лесно ще си обяснят това, че когато някой много говори за нещо, то е защото му липсва и е компенсаторно. Ние обичаме себе си. Своите си неща. Това да изглеждаме умни. Но любовта винаги има конкретни измерения. Конкретни лица. Включително и на такива с различна сексуалност. Аз съм свещеник. Срещал съм и подобни хора. И през ум не ми е минавало да гледам на тях по различен начин. Нито пък се интересувам кой с кого си ляга, освен ако той не реши да ми сподели като на духовник! Всеки човек има нещо, с което се бори. Аз наистина се гордея с тези, които се опитват да водят битка с греха си. Но както казва пророк Исаия: „Горко на ония, които злото наричат добро…“ (Ис. 5:20). „Горко“, защото такъв човек върви към погибел. И ако искаме да постъпваме по любов, сме длъжни да кажем на вървящия към бездната, че ще падне. Ако не го направим, а вместо това му се радваме, значи сме лицемери, на които изобщо не им пука за душата на брата. Нещо повече. Ставаме съучастници. „Кога кажа на беззаконника: „бездруго ще умреш!“ а ти го не вразумяваш и не говориш, за да предпазиш беззаконника от беззаконния му път, та да бъде жив, – тоя беззаконник ще умре в беззаконието си, но кръвта му Аз ще подиря от твоите ръце.“ (Иез. 3:18)

Задушница може да бъде всичко друго, но не и празник на погибелта. Малашевските гробища могат да бъдат всичко друго, но не и подиум, на който се пее „Прави ни се от забранените неща, алелейлела“. Това е ужасяващо. Но знаете ли кое е най-лошото? Че ужасяващото не ни ужасява. Имаме подготвени думи, с които да оправдаем липсата на съпричастност с онези, които са си отишли по плът от нас. Имаме си и удобни тези за липсата на съпричастност към хората, които погубват душите си пред очите ни. Или по-точно – пред равнодушните ни интелектуално-либерални погледи.

Не знам дали покойниците могат да четат какво пишем в интернет. Но за всеки случай ще го кажа, пък Ангелите ще го предадат: Да, приятелю, понякога ме е страх да наричам нещата с истинските им имена. Но поне опитвам. Моли Бога за мен!

Коментари