ДА ЗАПОЧНЕМ ОТНАЧАЛО

Автобиотрафична книга на Орлин Горанов

  • clock 03 ноември 12:42
  • 109
Развлечения / Култура ДА ЗАПОЧНЕМ ОТНАЧАЛО

 На 20 ноември излиза от печат илюстрираната автобиографична книга на Орлин Горанов „Да започнем отначало“ с логото на издателство Книгомания. Луксозното цветно издание на един от най-обичаните български певци е в съавторство с Веселина Паскова, а дизайнер на книгата и корицата е Тодор Манолов. Биографията е с твърда корица и суперобложка, състои се от 232 страници и включва над 180 снимки от личния архив на артиста.

 Официалната премиера на „Да започнем отначало“ ще се проведе на 21 ноември от 19,30 ч. в Sofia Live Club, a вече можете да направите своите предварителни поръчки от сайта на Книгомания.

 „Да започнем отначало“ е една от най-популярните песни на Орлин Горанов, позната на поне две поколения българи и неслучайно се превръща и в заглавие на книгата. Почитателите на певеца ще проследят пътя му в естрадата, завоя към оперната зала, бляскавите появи на вариететна сцена, авантюрите в киното и театъра, навлизането в езика на мюзикъла. Първите страници го представят като хлапе с ожулени от тичане по баирите край Берковица колене, научено на труд и дисциплина в редовете на хор „Бодра смяна“. 

 В тази книга излизат наяве много от неизвестните за широката публика интереси на Орлин Горанов –  като ученик той е запленен от зоология, тренира лека атлетика, ориентиране, стрелба и печели състезания по биатлон. В гимназията се научава да разбира и от двигатели с вътрешно горене, което пък му помага да се справя в трудни ситуации по време на турнетата из страната по-късно. А лекотата, с която усвоява чужди езици, е плюс при многобройните му гастроли по света. И до днес да пътува за него не е само необходимост, но и голямо удоволствие – особено по море.

 Разбрах, че човек не трябва да се взема насериозно, защото е преходно явление на тази земя. Не е лесно, но има лековито хапче – смехът, шегата. Много помагат позитивните хора и приятелите. С тях се чувстваш истински жив и достатъчно силен да продължиш напред по пътя. А и музиката го прави по-лесен, по-хубав. – Орлин Горанов

 Имам Орлин за много скъп човек, защото той е донесъл най-много радост в живота ми. За мен той е рицарят на нашето време. – Борис Панкин

 Обичам мекотата и свободата в общуването му с хората и лекотата, с която минава през живота, дори понякога не всичко да е наред. Естествен и искрен, той е опериран от звездомания и за него няма абсолютно никакво значение дали пее в малко забутано местенце, или на голяма сцена - той е един и същ, дава всичко от себе си. Голям е! – Иван Тенев

 Да имаш Орльо за приятел е страхотна привилегия. Предугажда и леко, без грам демонстрация прави така, че да се чувстваш спокоен, обгрижен и обичан. Безупречно е коректен и всеотдаен, роднина да ми е, не би се държал така с мен. Рядко се среща такова безоблачно и ценно приятелство. Късметлия съм! – Орлин Павлов

 

***

Някой възкликна: „Орлин не е ли млад за автобиография?“…

Млад е, разбира се. Пълен е с енергия и с нестихващо любопитство, нетърпелив за нови творчески приключения. Не се спира, непрекъснато е в движение, защото животът е, за да се изживява. Държи го здраво живецът, или „вагарецът“, както обичал да казва дядо му. И е ясно, че няма никакво намерение да го напуска.

Тази книга не е автобиография, равносметка или огледало на повратна точка. Това е разказ за пътуването. Пътуването към щастието и благодарността, че съществуваме, че имаме възможността да посрещаме и изпращаме деня, че сме дарени със сетива да чувстваме.

Орлин нарича себе си „професионален пътник“. И за да направим книгата, буквално пропътувахме километри заедно. Приказката ни подскачаше като водата през камъните в реката – смяхме се на вицовете, които казваше, шегувахме се, потъвахме в спомени, любувахме се на красотата, която пробягваше покрай нас, слушахме музика, пяхме, споменавахме приятели, мълчахме.

Безкрайно съм му благодарна за доверието и за споделянето. Преминахме по нов и за двама ни път, докато подреждахме кръстословицата от срещите, изборите и уроците в живота.

Но нека „Да започнем отначало“, както се казва и в песента...

Веселина Паскова

 

***

 

Откъс 1:

 

С Криси и с Иван пропътувахме заедно хиляди километри в България и в чужбина, споделихме вълнуващи моменти заедно. През 2013 година на турне в Америка се оказахме в Бостън по време на бомбените атентати на ежегодния маратон. Най-голямото ми желание е никога повече да не се случват такива абсурдни дни в живота ни. Нямам обяснение откъде идва и защо изобщо съществува огромното противоречие у човека – от една страна, има дарбата да обича и да създава красиви неща, а от друга – да бъде изобретателен и безумен в жестокостта си.

На следващия ден след концерта в Бостън ние планирахме да се разходим из града и да погледаме финала на маратона. Не се случва често да си свидетел на спортно събитие от такъв мащаб. Бяхме отседнали в дома на организаторите на турнето, недалеч от центъра. Но се забавихме и докато още се канехме да тръгнем, чухме по телевизията ужасната новина. Целта на атентаторите беше точно финалът на маратона, най-голямото струпване на хора, където искахме да отидем и ние. Разминахме се за час. И този ден, вместо   да се превърне в празник, в тържество на човешките възможности, приключи като безсмислена трагедия. Бяхме втрещени не само от случилото се, но и от късмета си – можеше да сме сред жертвите. Денят премина в телефонни разговори с близки, приятели, колеги и журналисти. Всички, които знаеха, че сме там, и се бяха притеснили.

През първите години на съвместните ни участия в страната превозното ни средство беше трабантът на Иван. Това беше страхотен и много специален Трабчо: не димеше, не тракаше и се движеше като куршум. Но при интензивната експлоатация нямаше как да не покаже проблем.

Веднъж пътувахме за Ямбол и някъде към тунела „Траянови врата“ от двигателя започна да се чува странен шум. И аз – нали съм професионалист, завършил паралелка с изучаване на двигатели с вътрешно горене в гимназията, реших, че ще се справя с проблема. Да, ама трабантът е „сложна“ машина и не успях. Сетих се, че имам приятели със сервиз за коли в Пловдив, затова, пуфтейки и подрънквайки, стигнахме до него. Моят човек погледа, послуша и отсече, че има счупени сегменти и е необходим основен ремонт. Майко мила! Какъв ремонт, беше вече обяд, а ние вечерта трябваше да сме в Ямбол. Приятелят ми погледна часовника си и каза да отидем след час и половина, дотогава колата ще е готова за път.

Преимуществото на трабанта е, че караш кола, а двигателят е като на мотор. Наистина за час и половина ни спретнаха чисто нова машинка, двигателят замърка доволно и стигнахме благополучно навреме. Този любимец ни служеше вярно, само от време на време ни погаждаше номера, сякаш искаше да му обърнем внимание.

Спомням си как имахме предновогодишни участия в Североизточна България, а в този край дойде ли зимата, става страшно. Вече беше натрупал толкова много сняг, че трабантът не се виждаше. Температурите паднаха под нулата, в допълнение духаше и вятър. Кучешки студ!

Около празниците правехме сборна програма, завършваща на- края с дискотека на Данчо Стълбицата. След нашето изпълнение решихме да си тръгнем и се разбрахме с него и с останалите да се видим по-късно в хотела. Потеглихме за Търговище по проправената пъртина. Някъде по средата на пътя обаче се чу „къф, къф, къф“ и Трабчо спря.

Такааа. Попитах Иван да не би бензинът да е свършил, но той отговори, че имаме достатъчно. Завъртя ключа, колата запали, но след няколко метра отново закъсахме. А най-лошото беше, че при трабанта угасне ли двигателят, спира и парното, студът сковава всичко за няколко минути. Пак пробвахме, същата работа – тръгвахме и след метър – два спирахме. Вече беше късно, тъмно и студено, наоколо не се виждаше жив човек, мобилни телефони още нямаше. Повече от половин час мина в припалване, пуфтене, суматоха и студ, докато свърши дискотеката на Данчо. Дочакахме го да се появи като спасител в нощта с неговата „лимузина“ – полски фиат. Само че и там нещата не бяха съвсем наред. Помпата пътьом се развалила и за да може колата да се движи, един от буфосинхронистите наливаше бензин с протегната през отворения прозорец ръка. Слава богу, имаха въже!

Ние с Криси се набутахме във фиата, а Иван остана в трабанта. От студа обаче предното стъкло беше замръзнало и за да следи пътя, Агента караше на отворен прозорец и с протегната навън глава. Криво-ляво, доста премръзнали, все пак се добрахме до хотела. На другия ден дойде едно момче, майстор на трабанти, за да види какъв е проблемът. Отвори капака и извади стъклена чашка във вид на цедка под мотора. Оказа се, че тя била замръзнала и бензинът не можел да минава през нея. Той просто я отви, начупи и извади леда – това беше цялата операция! Нищо работа, ама кой да знае?

Аз си купих първата кола през 1985 г. и се почувствах като най-щастливия човек. Взех си опел – заради изписването му на латиница се получава моето име. Шегувам се, разбира се! Но оттогава пътуванията започнаха да стават по-удобни и по-леки.

 

Откъс 2:

 

Благодарен съм, че бързо успявам да запаметявам текстове и покрай работата ми с операта в чужбина се справям с пеенето на няколко езика. Предпочитам да изпълнявам ролите си в оригинал и на езика на публиката, пред която играем. Общуването и обмяната на енергия става по-бързо и по-лесно.

През последните двайсет години имахме продължителни гастроли в Испания. Вече споменах, че обичам тази страна. Като се задържа по-дълго там, усещам, че започвам да мисля на испански. Това е така и защото за подготовката на нов спектакъл е необходим минимум месец работа. И понеже представленията не са едно и две, понякога имам чувството, че в главата си имам няколко книги, кои- то отварям и чета на различни езици, в разбъркан ред. И докато в драматичния спектакъл можеш да импровизираш или да получиш помощ от колега, ако за миг се появи „бяло петно“ в паметта, то в операта не е точно така. Там и леко отклонение може да доведе до конфузни или комични ситуации. Оркестърът и музиката следват логиката на представлението, всяка роля и сцена са свързани с нея. За щастие натрупаният опит помага да се окопитиш и да реагираш бързо. Пък и се внася малко по-различна нотка и емоция в играта.

Сещам се за забавен случай в „Тоска“ – на финала, както винаги, трябваше да разстрелят моя герой, а неговата любима да стои и да гледа. Точно в този кулминационен момент зад кулисите беше уговорено да се гърми със сигнален пистолет, а аз да се строполя. За разстрела на сцената бяха подредени шестима войници с пушки, офицерът се готвеше да даде знак със сабя, за да гръмнат. Обаче като дойде точният музикален момент и той го направи, пистолетът зад кулисите засече, не се чу никакъв звук. Офицерът пак замахна, но пак нямаше кой да възпроизведе залп. А музиката вече отиваше към сцената, в която аз артистично се просвам и издъхвам.

пак някаква причина да падна и да умра. Офицерът ме прободе, аз се метнах на пода и точно в този момент изведнъж се чу изстрелът. Бау…

Явно стрелецът зад сцената не следеше какво се случва на нея и беше решил да гръмне на всяка цена. Направихме се, че не сме забелязали, нали така или иначе умирах драматично.

Друга сладка ситуацийка се получи отново в „Тоска“. Там има мизансцен с кошница – аз съм художникът и рисувам в катедра- лата, а отчето ми носи обяда. Веднъж обаче той излезе на сцената без кошницата, беше я забравил. А тя не бе просто незначителен атрибут към образа. Следваше случка, по време на която героят ми оставаше сам, появяваше се скритият дотогава разбойник, аз исках да му помогна и да му дам обяда си. Да, ама нямаше как да го напра- вя, защото кошницата беше останала зад сцената. Майтап…

Коментари