Алексей Макаркин: За властта в Русия историята все повече се превръща в източник на легитимност

В речта си по случай 9 май руският президент Владимир Путин подчерта, че съветският народ сам е извървял трудния, героичен и жертвен път към победата и не каза нито дума за съюзниците на Съветския съюз през Втората световна война. И още нещо – той посочи, че някои и днес се опитват да вземат на въоръжение много от абсурдната идеология на нацистите, а именно чувството за изключителност и превъзходство над другите. Освен това президентът направи аналогия между русофобията тогава, в навечерието на войната, и сега.  „Съществува версия, че в първоначалната редакция на текста на мястото на думата „сам“ е било написано „единен“. Т.е „единен и сплотен народ“. След това, когато президентът произнесе речта, се появи думата „сам“. Не зная доколко е справедлива тази гледна точка, но поне първоначално речта беше публикувана във варианта с думата „единен“, а след това я редактираха. Във всеки случай бих казал, че това е израз на много силна емоция. Историята в Русия е свързана до голяма степен с текущите политически процеси и със сегашните реалии. И тук виждаме много силно разочарование от Запада”, казва в интервю за предаването „Събота 150“ руският политически анализатор Алексей Макаркин. „За властта в Русия, както и за управляващите в различните страни войната и победата са важен източник на политическа легитимност и историческа памет. Още повече, в момента има проблеми с това. Ако погледнем исторически, през първото десетилетие на XXI век източник на легитимност беше икономическият растеж. Сега той отсъства. През 2014 г. източник на легитимност беше присъединяването на Крим: еуфорията от това, че сме силни, че сме спасили сънародниците си, че сме показали на американците силата си. След присъединяването на Крим не се случва нищо, което може да бъде сравнено с него. За сметка на това имаме икономическа стагнация, рязко беше увеличена пенсионната възраст. Разочарованието е голямо и все повече в източник на легитимност се превръща историята: победата, борбата за историческата правда, борбата с враговете, с русофобите, които искат да дискредитират нашата история и памет и т.н.“ В очите на голяма част от западния политически и медиен мейнстрийм Русия изглежда като страна-агресор. Особено след войната в Южна Осетия през 2008 г., анексирането на Крим през 2014-а и продължаващия досега конфликт в Донбас. Доколко са оправдани страховете, че Русия се готви да завладее нови и нови територии? „Възниква въпросът кой е агресорът. И по този въпрос няма да постигнем съгласие в скоро време. Западът смята за агресор именно Русия. Въпреки че Саакашвили нападна първи през 2008 г., което и признато и от международните наблюдатели, то не само западните политици и теоретиците и практиците на геополитиката, но и обикновените хора виждат огромната Русия и малката Грузия. И когато Русия доказва с факти, че Саакашвили е ударил първи, на Запад казват „Как е възможно малката Грузия да е виновна, след като вие сте толкова големи?“ Що се отнася до агресивността на Русия, мисля, че тук има един много важен момент. Ако погледнем събитията през последните години, то ще видим, че Русия използва пряко военна сила само тогава, когато не съществуват други варианти от гледна точка на руските власти. Преди това се опитва да търси някакви палиативни решения: да подкрепя Янукович в Киев например, да му даде да разбере, че трябва да действа по-твърдо и последователно спрямо Майдана и т.н. Самата Русия обаче проявяваше до голяма степен сдържаност. Миналата година например Русия заплаши, че може да използва сила в Беларус, но само в случай че режимът на Лукашенко започне да се разпада и бъде сменен с режим, ориентиран на Запад. Доколкото това не стана, Русия не продължи да се намесва и заплахата си остана само заплаха.  Ако погледнем военните действия от страна на Русия, то ще видим следното. В Кавказ през 2008 г. наистина първи удари Михаил Саакашвили. Тогава, между другото, Русия имаше възможност да стигне докъдето си иска и дори да превземе Тбилиси. Не го направи обаче, осъзнавайки, че негативните последици ще са прекалено големи и че няма да може да удържи контрола си над Грузия. За сметка на това ще бъдат влошени отношенията със западните страни, а тогава беше налице желание те да бъдат съхранени. Приеха посредничеството на Франция и, общо взето, се разбраха.  През 2014 г. беше загубена Украйна. Това трябваше да бъде компенсирано по някакъв начин, защото в противен случай щеше да стане тежък вътрешнополитически удар за властта в Русия. Щеше да се създаде усещане за поражение и неуспех. Както вече казах, присъединяването на Крим изигра голяма вътрешнополитическа роля. Мобилизира и консолидира населението около властта. После започнаха да мислят какво да правят по-нататък. Появи се големият проект „Новорусия“, който предвиждаше отделянето на няколко области от Украйна и присъединяването им към Русия. Когато обаче видяха, че не се получава, то се отказаха от този проект.  По нататък – арабският изток, Русия спасява Асад в Сирия. И пак, докато Асад успяваше да се държи сам през 2012, 2013 и 2014 г., Русия се стараеше да не се намесва особено активно. Едва когато стана ясно, че режимът на Асад се разпада, привържениците му се разбягват и няма други алтернативи по редица причини, Русия реши да спасява Асад по военен път и го направи успешно. Свалянето на режима на Асад би означавало изгонване на Русия от Близкия изток и загуба на единствения руски военен обект на Средиземноморието – базата в Тартус. Друг е въпросът какво да се прави по-нататък със страна, която не е умиротворена. Това обаче е друга история. Мисля, че би било голяма грешка Русия да се възприема като страна, която се стреми към експанзия и иска да завладее Европа.“ „Ако си припомните събитията от 80-те години на XIX век, то там Александър III е бил в конфликт и с Александър Батенберг, и с Фердинанд. Когато опитът за въстание на симпатизиращите на Русия български офицери претърпява поражение, то Русия се отдръпва от България за десет години. Някои от тези офицери са екзекутирани, други емигрират в Русия. Когато ситуацията се успокоява, страстите утихват и на власт в Русия идва Николай II, то отношенията отново се подобряват и българските офицери отново започват да учат в руските военни академии“, добавя друг акцент  Алексей Макаркин. Как влияят западните санкции на външната политика на Русия и на икономическото й развитие? До каква степен постигат целите си? „Бих разделил темата за санкциите на няколко части. Влияят ли санкциите на текущата политика? На пръв поглед не, защото Русия не си тръгна от Крим, а Донецк и Луганск се запазват под формата на така наречените народни републики. В същото време, от политическа гледна точка санкциите сплотяват Запада. Така, както руското общество се консолидира на антизападна основа, така и Западът се консолидира. Даже това, че 4 години президент на Съединените щати беше Доналд Тръмп, който се отнасяше много скептично към санкциите, не промени нищо. Консолидирането на Запада против Русия се запази и санкциите даже бяха ожесточени. Ако говорим за икономиката, то ситуацията също е двойствена. От една страна, ако говорим за текущите въпроси, то санкциите донесоха полза на някои сектори от руската икономика. На първо място става дума за аграрно-промишлената сфера. Може да се каже, че това е мечтата на нашите селскостопански производители, защото след санкциите последваха руски контрасанкции. Това всъщност е радикален протекционизъм, за който нашите селскостопански производители само могат да мечтаят.  От друга страна, бих откроил два проблема, свързани със санкциите. Първият е свързан с това, че Русия губи позиции на световните пазари. Най-яркият пример е космическият отрасъл, където Русия е напълно конкурентоспособна. Наследница е на огромна съветска инженерна традиция. Санкциите стимулираха Илън Мъск да направи свой космически кораб с подкрепата на американската държава и Русия става все по-малко необходима в тази сфера. На Русия й е все по-трудно да сключва военни договори. Вземат ги американците под знамето на санкциите и т.н. Това е единият проблем. Вторият комплекс от проблеми са перспективите. Всъщност тези санкции влияят не само на текущия икономически живот на Русия, но и на перспективите, на бъдещето. Отрязваме се не само от текущите световни пазари, но и от иновациите. Следователно възниква въпросът какво ще стане с руската икономика по-нататък. Доколко конкурентна ще бъде след 5 или 10 години. Ние вече изоставаме. У нас достатъчно отдавна се правят социологически проучвания за отношението на хората към санкциите, за икономическата ситуация и за това кой е виновен. Като цяло мнението, че за нашите икономически проблеми е виновен Западът се споделя от по-малката част от населението. Говорят основно за вътрешните причини на нашите проблеми, за корупцията, за недостатъчната ефективност на властта и т.н.“ Съгласен ли сте, че западните санкции всъщност консолидират хората в Русия около фигурата на президента Путин, потвърждавайки концепцията за обсадената крепост? „Мисля, че все по-малко хора в Русия вярват в концепцията за обсадената крепост. Мисля, че има такава консолидираща роля, но тя не е толкова голяма и не бих я преувеличавал. Ако говорим за това какво искат хората във външната политика, то повечето искат да се договорим (разберем) със Запада, но при прилични условия. Т.е. и напрежението да спадне, и договореностите да бъдат не под формата на едностранни отстъпки и капитулация, а на прилични и взаимоизгодни условия. Политиците не знаят как да го направят, но очакванията на обществото са примерно такива.“   Цялото интервю чуйте и в звуковия файл.

Start typing and press Enter to search