Не очаквайте разказ за любов от пръв поглед между Алекс Манчев и художествената актова фотография. Той я открива бавно, внимателно, със зрялост, неприсъща за възрастта му. След като добива увереност, че това, което прави, е и изкуство, и  атрактивно, той нахлу в социалните мрежи с дразнещо, но и основателно самочувствие. В „Плейбой“ решихме, че е време да ви го представим по-обстойно. Не само с  разтърсващите му творби, но и най-вече с това кой е Алекс Манчев и какво точно има предвид с творбите си. Нали си спомняте онзи тъп въпрос от часовете по литература „Какво е искал да каже авторът?“. Каквото е искал – казал го е, а на нас остава да разберем какво сме разбрали. Но това е тъпият въпрос, умните въпроси тук ги задава Ангелина Ангелова.

playboy-bulgaria

Алекс, имаш  огромно количество фенове, които познават творбите ти от социалните мрежи, от изложбите и специалните проекти, които правиш, но повечето от тях знаят малко за теб. Как се запали по фотографията?

Ако трябва да съм честен, доста хора ми задават този досаден въпрос и аз им казвам да потърсят информацията, която ги интересува в Google. Но това е Playboy и ще ти отговоря – занимавам се с фотография вече повече от 15 години, започнах още като тийнейджър като увлечение, впоследствие премина в образование в Нов български университет, преминах през магистратура в Художествената академия и може би това бе моментът, който ме насочи към по-художествената фотография. Преминаването ми от комерсиална/поръчкова фотография към художествената бе доста рязко и ме накара да прекратя работата с крайни клиенти, които искат да си направят снимки за спомен, напротив, сега аз създавам свои изображения като художник и впоследствие ги предоставям на галерии и други арт пространства. Тоест няма как да ме наемеш да те  снимам, единственият вариант е АЗ да го пожелая.

Имаше ли образци, които да следваш, култови фотографи?


В Instagram следвам доста фотографи, от които черпя вдъхновение, един от тях е Силвио Теста, той е италианец. Един от най-стойностните и хубави комплименти, които някога съм получавал, бе сравнението на стила ми на работа с този на Питър Лимбърг и това признание ме докосна главно поради факта, че той е фотографът, който създава и налага това поколение от супермоделите през 80-те години на ХХ век – Синди Крофърд, Ел Макферсън, Хайди Клум… Тогава той успява да преобърне представите за мода и сексапил, като налага напълно естествени момичета, които нямат нужда нито от грим, нито от прическа – налага PURE BEAUTY. В България опитвам да наложа този стил не само на снимане, а и на поведение – да бъдат максимално естествени, с лица, лишени от грим, дори с рошави коси да се чувстват чаровни и да наблягат повече на своята личност и индивидуалност.

Интересът ти към голото тяло съвпадна с естествения тийнейджърски интерес или имаше и нещо друго? Кога според теб започна да развиваш това по-специфично усещане за… да го наречем, свободата отвъд тялото.

Дълго време в социалните мрежи ми излизаха често снимки на човек, „набеден“ за мой конкурент, пак наблягам на определението „набеден“, защото аз не смятам, че към този момент в България има човек, който да се доближава до моя стил на работа, дори не само на стил, а и на интелектуално натрупване. За да си добър фотограф, ти първо трябва да си наблюдавал дълго време друго изкуство – опера, балет, различни изложби, арт кино и т.н. То не идва от само себе си, няма как да имаш умението и гледната точка, ако няма посвещение към изкуството. Та, да се върнем на темата – бях подразнен от това, че в България със страшна скорост и бързина нашумява популярността на хора, които са изключително неталантливи, които реално са бездарни и бях вбесен от това, че еротичният фотограф (макар той да твърди за себе си, че не е фотограф, а просто снима за удоволствие) нашумяваше с някакви супер бързи темпове. За мен това означава, че съществува огромна ерозия  в обществото, че това общество не е дорасло да съзре по-висше изкуство, то се е втренчило все още в задници и цици. При първия ми разговор с главния редактор на вашето списание (Любен Дилов) аз му казах: „Любо, създателят на вашето списание в Америка е успял с изданието си да преобърне представата за голотата на 180 градуса и е започнал да показва много по-класическа красота, естетика, успял е да наложи интерес към естествената красота“, тогава той ми каза: „И момичетата с корекции имат своето място“. Според мен те имат място единствено в едно недоразвито общество, което не цени личността, не цени човека като талант, индивидуалност и не търси човечност или емоционалност, а цени просто цици и дупета. Най-основното в моя Freedom Project е жената да бъде извадена от образа на сексуален обект. Леко се отклоних, но исках да аргументирам своето раздразнение към популярността на човек, който е бездарен, и реших, че на сцената в България трябва да се появи човек, който да влага истинска красива естетика, на която публиката да се наслаждава и голотата да бъде ценена като част от изкуството, каквато винаги е била.

През 2016 г. снимах първото си  момиче в Русия, харесаха ми резултатите и след това насочих енергията си в тази посока. Скоро създадох своя група, в която давам съвети на хора, които искат да се занимават с такъв тип фотография. Няма как да го постигнеш изведнъж – в началото започваш с момичета, които са ти близки и могат да ти се доверят. Да, може би една-единствена от десет ще се съгласи, но всичко се случва постепенно. Никой не ме познаваше в началото, малко момичета бяха готови да ми се доверят и бяха готови да се съблекат пред мен. Но ето 4 години по-късно резултатът е явен.

Всъщност Хю Хефнър прави точно обратното – за пръв показва жената като недвусмислен сексуален обект, което обуславя първите трудни години на „Плейбой“ в Америка, стигнали чак до дело във Върховния съд срещу отказа  на американските пощи да го разпространяват. Но интересна ни е друга аналогия с годините на „Плейбой“ прощъпалника – при представянето на изложбата си през 2017 г. казваш, че „ живеем все още в консервативно и не особено отворено общество. Общество, в което за съжаление темата за голотата е все още тема табу“. Наистина ли смяташ, че голотата в България е табу? При толкова много голота и секс, които ни заливат през рекламите, интернет, напълно достъпните специализирани канали за възрастни?

Хората в България са резултат от един двуличен петдесетгодишен режим, в който аз и ти не сме живели, но аз мога да видя резултатите от социализма и комунизма, които са довели това общество до състоянието на ерозия. Това е един комунистически елит, който е налагал въздържание, моногамия, „висок“ морал, докато в същото време е участвал в оргии в задната стаичка. Тук говорим за един много двоен стандарт. В момента наистина дори рекламите продават чрез секс послания, но аз съм убеден, че хората през 80-те са правили много повече секс, отколкото правят в момента. В момента дори така наречените „лесни“ жени са най-труднодостъпни, нещата се преобърнаха – тези „лесни“ жени, макар всички да знаят точно какви са и на какво са способни, точно те отказват да се съблекат и да се снимат голи, защото се страхуват от очевадното, докато скромните момичета са склонни да се впускат в подобни проекти, защото те са лишени от вътрешни угризения.

Хората знаят за теб, че си бил и моден фотограф, докосвал си се до големия подиум и сякаш това най-много ги впечатлява. А всъщност арт фотографията има свои силни представители в България. Следиш ли какво правят колегите ти? Имаш ли усещане за общност или поколение? Или по-скоро си вървиш по свой път?

Смятам, че голяма част от талантливите български фотографи не живеят в България. Един от тях, когото нямам честта да познавам лично, е Никола Борисов. Знам, че дълго време е живял в Милано, след това е бил в Южна Африка, виждал неговите арт фотосесии за едно френско списание  и много ми допаднаха като естетика. Аз съм почитател на Fashion Nude – моите фотографии са по-скоро Art Nude (артистична гола фотография), защото аз ги продавам като картини, докато, когато снимките са за списание, харесвам много Fashion Nude.

Подбираш ли специално интериорите за снимките си, аранжираш ли ги, или търсиш естественото им състояние? Някои автори правят първоначални подробни заснемания на интериора, преди да разположат човека в него? Издай колкото можеш от подготовката на една сесия в интериор?

Нямам точна рецепта за сетовете си. Има интериори, на които съм попадал на снимка и съм казвал: „Да, това място ми харесва!“, и подбирам момиче, за което съм сигурен, че ще се справи. По-скоро процесът е такъв – виждам красиво интериорно студио, на което има хубав диван и на заден фон има някакъв друг стол или пейчица – ами, дразнят ме, те са абсолютно излишни. Аз съм болезнен минималист.

Много често проектите и изложбите ти са съпроводени от манифести, малко с патоса на френските 60 години на миналия век, немското Revolte, по-късно испанската Мовида от 70-те.  Сякаш в манифестите и фотографиите ти има някаква тъга по онова изгубено време, когато младите европейци вярваха безрезервно в свободата. Вярваха, че тя им принадлежи, а на тях принадлежи историческата и естетическата мисия  да я върнат в живота на обществата. Изучавал си този период? Как се развиваха през годините ти възгледите за свободата?

Не съм изучавал този период, тепърва ми предстои да запиша доктурантура в Художествената академия, като мисля да наблегна на философските възгледи във фотографията. Това е нещо, което смело мога да кажа, че не ми достига, за да бъда съвършен. Моят манифест The Freedom Project/проект „Свобода“ е свързан с това, че в България хората изключително много са зависими от това какво ще кажат другите. Това зверски ме напряга, това ограничава свободата на човек, притиснат от това, какво ще кажат другите. Аз нямам проблем да бъда определен и като „хейтър“, но съм убеден, че ние живеем в болно общество, общество, което само себе си ограничава. Отварям скоба с един много подходящ виц, как в ада българският котел няма нужда да бъде охраняван, защото там, ако някой се опита да се покатери, другите го дърпат надолу. Ние сме общество, изплетено от завист, интриги и злоба. На мен ежедневно ми се налага да се боря с това. Нима това не е манифест?

Списание Playboy още от появата си през 1953 г. е един от знаменосците на свободата на мисълта и изображението – първоначално в САЩ, после в Западна Европа и света. Ти спомняш ли си първата си среща с „Плейбой“ – българско или чуждо издание беше? Помниш ли първата корица, която си видял?

Имам спомен, че в младата ми тийнейджърска възраст сме имали Playboy у дома, мисля, че баща ми бе абониран за списанието тогава. Не знам дали има тийнейджър през 90-те  в България, който да е израснал без Playboy. Тогава нямаше порно, нямаше социални мрежи. Не помня конкретна корица, просто красиви момичета.

Често определят творчеството ти като „признание на натуралната женска красота“. Това означава ли, че си противник на хирургическите и разкрасителни намеси в женското тяло? Ако да, би ли обяснил повече – защо?

Това е подвеждащ въпрос – да, в работата ми има култ към естествената красота, но аз съм ЗА една жена да се чувства комфортно в тялото си. Помогнал съм на доста момичета да почувстват увереност и да се почувстват красиви. В момента вилнее едно чалга общество, което им казва – ти нямаш достатъчно големи гърди, сложи си силикон. Повечето пъти тези интервенции имат ефект на пластилин, залепен за тялото – просто нещо, което да пълни деколтето, и то по неестетичен начин. За мен тази тенденция е изключително пагубна за повечето момичета, но всеки сам избира. Имам, мисля, 2 или 3 майки с пластични корекции, които съм снимал, но това са жени, които са родили и кърмили по 2 деца и е нормално при такива обстоятелства бюстът им да е виснал и да искат да коригират това. Когато подобна корекция се използва по естетически и правилен начин – защо не? През последните 4 години са ми позирали над  600 голи момичета и наистина не знам дали има друг мъж, който е видял толкова голи женски тела за такъв период от време, та сред тях е имало 2–3, които не са имали малки гърди, имали са некрасиви гърди – в такъв случай също приемам хирургическата намеса като опция. Виждал съм стотици малки бюстове, които са били наистина красиви – с перфектно оформено зърно, съвършена форма и са били прекрасни наистина.

Приемаш ли определението, че някои от фотографиите ти са „на ръба на думите“. Притежават мистична предкатегоричност, сякаш са история, която предстои да бъде разказана, не само не завършена, а не е започвала още. Ще започне всеки миг…

На първо място, моята работa и фотографията ми на първо място са със социална насоченост. Искам да помогна на обществото в България, а след това и на обществото в глобален аспект. Хората са казали, че тези, които вярват, че могат да променят света, го променят. Тоест аз давам своята частица за тази промяна. Нямам амбицията, че съм следващият Далай Лама, но аз вярвам, че ако всеки даде своя принос, светът наистина ще стане по-добро място. Моят манифест в този случай е свързан с това жената да бъде себе си, да няма нужда да се променя заради обществения натиск. The freedom project започна от идеята да снимам момичета в техните домове, където чувстват комфорта да бъдат себе си, където няма нужда да се преструват на някой друг и именно това е свободата да бъдеш себе си / To be yourself. Това е основната квинтесенция на моя проект – да бъдеш себе си независимо от всичко останало. Дълбоко вярвам, че това какви сме ние в този живот е резултат от натрупаната ни карма от предишния живот. Човек трябва максимално да се старае да следва собствения си път, а не да се води от тенденции, било модни или други. Ще дам пример – повечето българи в момента непрекъснато афишират присъствието си на различни актуални плажни барове, засипват интернет пространството със снимки и клипове как се „забавляват“, съжалявам, аз не мога и не умея да се преструвам, че се „забавлявам“ на подобни места, чрез подобни действия. Аз съм убеден, без да искам да генерализирам, но голяма част от хората, присъстващи на тези места, го правят само и само за да бъдат част от този общ поток, тази модерна тенденция. Именно това за мен е един натиск. Аз съм се научил да не му обръщам внимание. Питат ме: А ти на море няма ли да ходиш? Не, аз няма да ходя. Защо трябва да ходя? Аристократите поддържат светъл тен на кожата, само плебеите се пекат на слънцето! Ха-ха.

Разкажи малко по-детайлно какво ти предстои до края на годината, къде хората могат да виждат „на живот“ твои неща.

Това, което се опитвам да отправя като послание към всички артисти, е да не търсят днешната изгода, защото рядко ще я срещнат и ще се чувстват разочаровани от това. Трябва да работиш в дългосрочен план. За мен днес нашият разговор не е с цел да бъде прочетен от примерно 10 000 човека. Осъществяваме го, за да достигне до много повече, всяко едно интервю, което направя, е интелектуално натрупване. Всичко това, което аз съм казал, остава в историята и се надявам нещата, които мисля и споделям, да останат във времето. За мен всеки ден, който изминава, е ден, посветен на бъдещите ми изложби, на световната ми разпознаваемост. В края на юли приключва една от най-големите ми изложби в галерията на „Оборище” 5, а на 1 август успешно премина и събитие в Дома на киното (Cush bar), на което предлагахме принтове и картички поради много постъпили запитвания и интерес. Предстои реализацията и на друга идея, свързана с мърчъндайз – печат на тениски.
Процесът по създаването се забави почти година, имахме готовност да стартираме още през август миналата година, но в България често се случва да разчиташ на професионализъм и спазен срок, но, за съжаление, тук сроковете не значат нищо. Това е едно от нещата, които също много ме напрягат като личност и като творец. Но важното е, че все пак проектът е готов и тениските са факт – създадени са специално за хората, които виждат и оценяват красотата вътре и извън себе си. Хора, които не се срамуват да демонстрират в какво вярват. Хора като мен, Алекс Манчев. Проект Freedom е детската мечта на едно момче. Момчето, което искаше да улови красотата на света покрай себе си през обектива на своя фотоапарат. Мина време и представата му за красота се разви. Извивките, символ на природата и помирението. Контур, който описва нежността на женското тяло. Гладка кожа, лъскава коса, нежни устни, изящни бедра. Жената. Като художествен фотограф желая да ви разкрия неподправената красота на женското тяло. Да уловя дивата извивка на гърба и да изповядам чистата ѝ душа. Обществото не подозира за чудото, наречено голота. Срамно е да разкриеш част от собствения си живот, който е оставил следа върху кожата ти. Позор, гняв, болка. Догми и стереотипи. Обичайната представа на обществото, което моли за милостта на богинята на сътворението. Един момент, предречен във времето.

В момента водя преговори за провеждане на изложба в Париж – покрай проведената изложба на „Оборище” 5, получих запитване от културния институт на Москва във френската столица.

Как си представяш една твоя сесия за „Плейбой”? Опиши ни я така, че да си я представим и ние и страхотно да я пожелаем, за да почнем да събираме пари, за да можем да си те позволим като фотограф?
В България, ако имаш средства, има наистина страхотни локации за провеждане на фотосесии. За подобно начинание дори не си представям да снимам популярно лице. По-скоро някое естествено момиче, което да се чувства комфортно пред камера. Момичето, с което съм снимал най-успешно към този момент, е Сара Драгулева. Тя е млада, едва на 22–23 години. Учи за актриса и е наистина родена да бъде снимана – при нея нямам празен кадър. Представям си нещо подобно и за Playboy и смятам, че ще има страхотен плюс за списанието.

Успех във всяко начинание и за финал кажи едно изречение, което би казал на скъп за теб човек, който сега прохожда във фотографията…


За съжаление, изкуството не е като да продаваш пуканки и сладолед, на първо място, изкуството е една огромна саможертва. Инвестиция във всеки ден. Ако някой си мисли, че може да даде само половината от себе си и да успее, няма как да се случи. Трябва да си посветен на 100%. В началото, когато преминах от комерсиална към художествена фотография, беше трудно – моите финансови потоци рязко спряха. Трябва да си готов да претърпиш неволи, дори мизерия. Великите артисти винаги преминават през различни катарзиси или сериозни травми, за да бъдат велики. Би могъл да бъдеш артист, който да е разпознаваем на местно ниво, да е популярен в България, но колко е България? Седем милиона? В момента живеем в свят на глобализация, свят, в който всичко е достъпно и контактите на хората пресичат цялата ни планета, не можем да се ограничаваме в рамките на България. На мен ми е смешна тази популярност. Подобна популярност е клета амбиция. Едно от нещата, които аз си пожелавам, е успешна изложба в Ню Йорк. Смятам, че това е една от стъпките ми към световната разпознаваемост.
Може би бих желал да завърша с любима своя сентенция: „По-добре да си човек за един ден, отколкото сянка за хиляда“.  И дано повече хора имат очи, с които да виждат извън голотата.

 

Интервю на Ангелина Ангелова за брой 189/2019 на списание Playboy

 

- РЕКЛАМА -