Китай отдавна се установи като полюс на световно влияние. Това не е временен развой на събитията, не е продукт от някакви специфични моментни геополитически условия. Просто така се получи, че на Запада му бе по-лесно да предаде инструментите на производство и търговия почти изцяло на Китай, докато се занимаваше с развиването на либералната демокрация и цивилизованото общество, благодарение именно на продуктите на евтиния труд на китайските наемни работници, които, в повечето случаи, трудно могат да се определят като нещо повече от крепостни селяни.

Но историята е коварно нещо, а това да оставяш кормилото й в ръцете на едно политическо създание с неутолим апетит и почти необятен човешки потенциал, означава, по интернетски казано, да вдигнеш ръце и да оставиш Господ да поеме волана.

Настъпиха десетилетия експлоатация на китайските работници в името на западни дивиденти, чисто финансови, както и консолидиране на властта и политическата база на китайската ком партия. Китайският народ, роботизиран и принуден да обслужва чужди интереси, постепенно измени своите ценности и културни особености, които му позволяваха да участва, макар и ограничено, в политическия живот на страната си. Така нареченият mandate of Heaven (или мандат от Небесата), който през дългата история на китайската държава и династичните й междуособици е представлявал даденото свише право и доверие на даден император или владетел да управлява на практика еднолично и незвъзпрепятствано, изчезна от сферата на политическия дискурс. Този процес започва още по времето на Мао, но модерното управление на Китай продължи да разтурва подобни, макар и суеверни, способи за контрол над управляващите от страна на населението.

Населението – нека поговорим и за него. Китай не е това, което иска да представи пред света. Това е една страна с естетика и фасада на силна индустриализация и плънка от немотия, приличаща на остатък от късното Средновековие. Китайският стремеж за главоломна индустриализация от съветски стил, наречена Голям скок напред или Great Leap Forward, е катастрофална за недоразвитите селски райони. Милиони, дори десетки милиони, биват принудени да се преместят от домовете си, я заради строенето на някоя магистрала, я заради наводняването на някоя долина с цел създаване на язовир. Потопени са целия селища. Компенсация за пострадалите няма. Да, градчетата и селата уж са „преместени“ като идеални свои копия на друго място, но психологическият ефект от това остава за десетилетия напред. Да не говорим пък за ефекта на суеверията. В една страна, която живее на феодални принципи, потапянето на свещен манастир е истинска катастрофа за местното население. Унищожаването на гробища, погубването на паметници на местната култура. Всичко това компартията, съсредоточена върху уж материалната си и физическа философия на диалектиката, игнорира. А китайският народ систематично бива стъпкван, не единствено физически, но и духом.

Може да ви се стори, че всичко това е далечно минало, но подобни социални експерименти продължават и до днес. Китайските мюсюлмани в провинцията Синдзян бяха натъпкани в лагери за превъзпитаване. Няма официални данни за това какво се случва в тези лагери. Но има видеа, защото социалните мрежи виждат всичко дори там, където авторитарният юмрук е стиснат най-здраво.  Едно от най-популярните видеа, които циркулираха из интернет, беше как голяма група хора, с обръснати глави и недохранен вид, с вързани очи, биват тикани навън в някакъв двор от специални части на китайската армия.

Впрочем, така се случват нещата в Китай днес. Официалната информация е откровено лъжлива, до степен, че дори ултра-либерално настроени политици като Макрон критикуват държавата за потулването й на истинските размери на кризата с COVID-19 в Ухан. Отново в интернет циркулираха хиляди видеа на хора, които колабират по улиците, на препълнени болници, в които липсват респиратори, на хора буквално зазидани в домовете си по подозрения в пренасяне на вируса. Официалните данни сочиха едва 3300 починали от вируса. Тези на международните наблюдатели ги изчисляват в пъти повече. Но как да се стигне до истината в страна, която отвлича политически дисиденти и наказва носителите на истината? Лекарят, който пръв съобщи за вируса в Ухан бе задържан и пребит от китайската полиция. По-късно, разбира се, официалната позиция на китайската държава бе, че тези действия били самоинициатива на ентусиазирани полицаи, които искали да се издигнат в йерархията и в последствие били наказани. Но как да се вярва на подобни твърдение, когато и други доктори изчезват? Когато от години световната общност обвинява Китай в отвличане на политически опоненти на Партията? Когато е доказано, че дори се крадат органите на политически затворници? Това са зверства, които не бива да се позволяват в основния производителен център на Земята.

Но как да се борим с това? Да прекратим незабавно всякакъв контакт и обмен с Китай? Та нали сме изнесли именно там производство на жизненоважни лекарства, на смартфони и компютърни части, на машини за производство от всякакъв тип? Светът доброволно даде на Китай всичко, а единственото, което Китай даде в замяна, бе евтина стока и арогантна провокативност. От колко време народът на Тайван трепери от Китайска инвазия? От колко време Китай окупира части от Монголия? Създава изкуствени острови в морски територии, които не му принадлежат, за да може да създава там писти за военни самолети? От колко време Китай потъпква опитите на Хонг Конг да постигне независимост? От колко време отрича клането на Тянанмън?

Вирус направи едно ясно – дори без активна дейност, сегашното състояние на Китай е опасно. То наподобява радиоактивен елемент, който бавно се разлага, замърсявайки всичко наоколо си, унищожавайки природата и превръщайки околността в пустош. Китайските корпорации отдавна навлязоха в Африка и започнаха нова вълна колониализъм, прикрит под претекста на икономическа помощ и противодействие на империализма. Инфраструктурните проекти на Китай обхващат целия свят, като т.нар Belt and Road Initiative е един от най-мащабните икономически проекти предприемани някога, с инвестиции в десетки развити и не-до-там развити страни. Влиянието расте с главоломна скорост. Още миналата година Сърбия, един от основните партньори на Китай в тази част на света, прие десетки хиляди камери за лицево разпознаване от китайската държава, като заедно с тази доставка се появиха и няколко отряди китайски полицаи, които уж щели да пазят реда и да помагат на китайските туристи в региона. Туристи ли? Нима повечето китайски граждани в Сърбия не са работници, изпратени от Китай, за да работят по китайски проекти на чужда земя? Та това дори не е съфинансиране, това си е чисто и просто чуждестранно влияние.

Когато американците предприемаха подобни действия още във времето на Студената война, когато Рейгън искаше да превърне Щатите в световна полиция, стратези като Кисинджър виждаха тези проекти като разпространяване на “soft power” – мека сила, сигурно и стабилно влияние в даден регион, без директна военна или авторитарна намеса. Такива бяха действията на Щатите в Близкия Изток още по времето на бащата на сегашния президент на Сирия Башар Асад. Това е и стратегията на Китай днес. Виждаме зараждането на една суперсила, която не познава граници. Която не зачита суверенитет или безопасност на личните данни, неприкосновеност на живота, или всякакви такива западни тинтири-минтири. Китай е минотавърът в нашия лабиринт и е време да разпознаем, че единственият начин да бъде преодолян един повтарящ се кошмар, е като се намери начин да излезеш от кутията, в която си затворен.  Ако Западът не желае да бъде изправен пред същите ограничения на свободата на словото, същото преследване чрез high-tech системи за следене на социален резултат и културна репресия, той трябва да се откаже, поне временно, от вечният марш на технологическия и производствен прогрес и да върне производството си обратно у дома.

Автор Владимир Николов

още от автора, може да прочетете на https://prostoprikazki.wordpress.com