Денят на жертвите – ден за предизборен размисъл

АСПЕКТ Денят на жертвите – ден за предизборен размисъл

Днес България чества деня, в който депутатът Александър Симов от Стара Загора пикае върху гробовете на разстреляните от народния съд. Събитието се отбелязва от 2017 година насам, а от по-отдавнашната 2011 датата 1 февруари по решение на първия кабинет „Борисов“ се чества като „Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим“. На 1 февруари 1945 г. т.нар. „народен“ съд осъжда на смърт регентите, 67 депутати, 22 министри начело с министър-председателите акад. Богдан Филов, Иван Багрянов и Добри Божилов, генерали и висши офицери. Още същата нощ, нощта срещу 2 февруари 1945, осъдените са надлежно убити.

През следващите години, наред с всички останали „бивши хора“ (вж. проф. Вили Лилков, Христо Христов) на преследване е подложена и Църквата, а духовниците – на избиване и репресии. За мен това е важно да се открои на фона на всички зверства на „народната“ власт, защото считам, че човешката история се осмисля най-добре през историята на Църквата – старозаветна и новозаветна. Историята има свое начало, своя посока и смисъл, и свой край.

Българските комунисти подражават на съветските във всичко, включително и в гоненията против Църквата. Още през 1917 самият Ленин чертае партийната линия за бъдещето: „Църквата и затворите трябва да се изравнят със земята, да се поведе безпощаден масов терор против кулаците, поповете и белогвардейците“. Следва смазването на близо половин милион духовници: само през 1937 са зверски убити 120 000 свещеници, през следващата 1938 са доубити още 21 500 души, за да останат в Руската църква през 1939 всичко на всичко двама митрополити и двама епископи. Освен в СССР, единствено в България масовите убийства са толкова многобройни (вж. д-р Венцислав Каравълчев). Само през двата месеца септември и октомври 1944 убитите и безследно изчезнали българи са над 30 000 души, а броят на репресираните свещеници през следващите години надхвърля 1000 души, от които доказано убити ­– 219 (поименен списък на известните жертви е предоставен от Каравълчев в книгата му). „Човечеството не познава друг период в своята история, когато атеизмът да разкрива така откровено своята истинска човеконенавистна същност, давайки възможност на тези, които са чужди на Христос, да дадат неограничен от нищо израз на своето богоборство“, пише Венцислав Каравълчев.

Казвам всичко това, не за да ви обогатя с нови знания – тези факти отдавна са общоизвестни, – а за да споделя своето изумление от това, че все по-често чета изживяващи се като десни хора, включително и активисти на т.нар. „автентична десница“, които прокарват схващането, че, видите ли, няма нищо страшно в това да се коалираме със социалистите (чиято идеология все още са марксизмът и диалектическият материализъм), да станем с тях политически съдружници, само и само да пометем „статуквото“, да „рестартираме системата“, да принудим оялите се деребеи да станат от софрата и да освободят място за следващите желающи. Да не забравяме, че Синята идея е преди всичко антикомунистическа. Когато наистина беше такава, ОДС имаше свое правителство. Когато „сините“ станаха безпринципни конформисти и прегърнаха какви ли не идеи, включително и „джендърски“, се свиха до сегашното си унизително състояние.

Те станаха жертва на глобалната философия „вече няма ляво, няма дясно“. Тази доктрина е частен случай на неизказаното, но методично налагано „няма добро, няма зло“. Релативизмът учи, че доброто и злото са относителни и понякога наистина изглеждат такива, затова на човека му е необходима външна, обективна и непоклатима отправна точка, според която да направи окончателния си избор. Човекът има такава отправна точка, но се преструва, че не я вижда, защото е решил, че мерило за всичко е самият той, човекът. А това е драматично, не – това е трагически невярно. Докато този свят съществува такъв, какъвто е, докато не бъде пресътворен в Осмия ден, когато ще видим „ново небе и нова земя“ (Откр. 21:1), дотогава ще има добро и зло и – което засяга най-вече политиците – дотогава ще има ляво и дясно. Защото „Десните пътища Господ наглежда, а левите са развалени“ (Притчи Соломонови, 4:28).

Политиците трябва да направят своя избор, за да могат и избирателите да направят техния, пък било и в условия на карантина, от което се бои бившият православен антикомунист Иван Костов. А за да направят избор, трябва да виждат алтернатива с поне два елемента. И тази алтернатива да не се състои от политиците (все едно от кои партии), които в момента са на софрата, и всички останали. Антикомунизмът не е отживелица. Докато има комунизъм, все едно с какво име и какъв цвят – червен, черен, розов, светлосин, зелен или с цветовете на дъгата, – антикомунизмът ще е актуален.

Бог да прости жертвите на комунизма. Бог да прости и всички останали мъченици и жертви на злото, все едно каква маска е носило то и с какви имена се е наричало – например Картаген, който, мисля, трябва да бъде разрушен.

Илюстрация: Mediapool, Главният „народен“ обвинител Георги Петров.

За News.bg

Още теми...