Обикновен мачизъм или репортаж за баналността на злото

Не случайно търся пряката аналогия със два световно известни артефакта. Документалният филм на Михаил Ром „Обикновен фашизъм”, освен, че е кино-революция в много отношения, е „история”, сглобена от над два милиона метра лента, която има едно просто послание: равнодушието убива. И отделни хора, и милиони съдби, цялото човечество…

Хана Аренд пък създава цяла философска концепция върху това наблюдение, отразена не само в книгите ѝ, но и в знаменитият разказ за процеса срещу Айхман, наречен „Репортаж за баналността на злото”. Ако не сте ги видели и чели досега, вероятно няма да намерите време за тези трудно преглъщаеми истини за човечеството през 20 век, но книгата на Диана Габровска е достатъчна, за да разберете за какво става дума. Тя ще ви докосне, дори може би по-силно от тях. Тук не става дума за десетки милиони жертви. Тук става дума за равнодушието, което смазва една съдба. За силата да се изправиш, да продължиш, да се подиграеш и изиграеш съдбата, превръщайки унижението си в победа. Няма да ви разказвам сюжета на книгата: аз станах пряк свидетел на бурния път на Диана през тази удивителна история, чак когато тя и съпругът ѝ, Тони, вече бяха взели решението да „играят остро” срещу общественото мнение, използвайки именно „Плебйой” и конкурса „Мис Плеймейт на годината” за своята битка. И това е щастливата част от историята. Мрачната е преди това. Мрачна, защото живеем в истерията на лицемерната борба на жените за еманципация, равнопоставеност и повече уважение към тях като личности, а нито един „женски глас” в защита на Диана не се чу ясно в хора от дюдюкания подигравки и мръсни подмятания. Напротив – отявленият, професионален мачист Мартин Карбовски и „неприличното списание Плейбой” бяха тези, които застанаха зад ”кветицата от Момин проход”, опитвайки се да обяснят, че тя е от онези жертви, които всички me too-та по всичките земни кълбета няма да се наемат да защитават…

Изключително тъпо завършва всяко изречение, което започне с „мъжете са такива, а жените онакива”, но тривилаността на злото в историята на Диана лесно може да ни плъзне в тази лицемерна баналност. Ей така, между другото, веселко и подхилвайки се мръсничко, сме склонни да смачкаме човешки съдби. И единствената ни утеха е подличкото задоволство, че сме разкрили проденият лош/лоша. А пък единственият смисъл на това „разкритие” е да си докажем, че ние не сме като тях, та по този начин белким се извисим. Понеже не се сещаме как по друг начин да го направим. Истината е, че депресията в България е когато направената гадост не носи радост…
Това е находчив, честен, болезнен репортаж за баналното зло, което причиняваме. И той е отчайващо депресиращ, ако имаме силата да си признаем, че всички сме такива…В същото време, той е вдъхновяващо доказателство, че няма унижение, което да не може да се превърне в победа и няма болка, от която да не става вълнуващо изкуство.

Всички еманципатски движения и правозащитни организации трябва да прощудират внимателно репортажът на Диана, защото той ще направи повече за каузите им, отколкото който и да е благотворителен фонд. Диана не търси признание или опрощение с тази книга. Просто един ден ще остави на прекрасните си деца и внуци не само къща с двор в Момин проход, но и една история – метафора на голямата победа, на преодоляването на себе си и околните, на съпротивата срещу баналността на злото и обикновения мачизъм/фашизъм, в който живеем.

 

Любен Дилов-син

изтоник https://dilov.info/diana-gabrovska/

Start typing and press Enter to search