Христо Стоянов: Свободата на словото не е да напсуваш, а да казваш истината

МИСЛЕХ ДА НЕ СЕ ЗАНИМАВАМ С НЕГО

Мислех да не се занимавам с Калин Терзийски. Болен човек е. Може да не е болен, може да е дуалист просто. Няма значение. Но отново орева медийния орталък, защото, видите ли, му отнели правото да изразява свободно мислите си. В случая обаче иде реч за нещо друго. Да кажеш, че “някой правил свирки някому” няма нищо, ама абсолютно нищо общо няма със свободата на словото. Свободата на словото значи истина – твоята, но истина. Свободата на словото не се олицетворява с казване на неистини, дори ако тези неистини се представят като метафори. Свободата на словото не си служи, и никога не си е служила с обидни квалификации. С накърняване на достойнството на някого. (Аз лично бях в лоши отношения с Хайтов и част от рода му. По стечение на обстоятелствата няколко десетилетия бяхме и роднини).

Писал съм доста неща в мемоарните ми книги “До СтрасТбург и назад” и “Глутница за единаци”. Но никога, абсолютно никога не съм си служил с обидни квалификации. Никой не можа – нито преди 1989 година, нито след това – да ми отнеме свободата на изразяването. Които ме познават го знаят – слава Богу и тези, които са ме прибирали в милицията тогава заради езика и текстовете ми са живи и здрави. Но никой от тях не би казал, че съм упражнявал просташки език, представяйки го като совобододумие. Всъщност, първото доказателство, че Калин Терзийски не е писател е именно това – невъзможността да се изразява точно без помощта на обидната квалификация. Лесно е да напсуваш някого на майка, да бъдеш вулгарен спрямо някого е лесно. Особено ако отсреща няма как да се защити този някой, защото просто вече… го няма. Особено към мъртвите трябва да сме отговорни.

Хайтов бе като японски булдозер куматцу – мачкаше всичко, което не бе на неговото мнение. Но бе удоволствие да си противник с него, защото, ако не успееше да те смачка, ти даваше увереност в собствените сили. Но е имало неща, за които дълбоко съм го уважавал. Заради “Бодливата роза”, заради “Диви разкази”…

Хайтов бе писател, не алкохолик, който се представя за писател. Беше принципен – въпреки възможностите да освободи и трите си деца от онова петгодишно заточение след завършване на ВУЗ, наречено “разпределение”, той не си мръдна пръста и те изкараха своята повинност в Смолян – двама като учители, Здравец като архитект. А можеше да заобиколи. Особено, ако е правил някои неща на властта. Не го защитавам, просто това е истината.

В Дружеството на писателите-Смолян бе дошъл да иска подписка по повод Екатерина Томова. Имаше подписка срещу него и той поиска Дружеството да отвърне с друга. Провалих подписката и се гледахме враждебно. Просто казах тогава, че, ако подписката е в защита на някого, ще я подпиша. Но не подписвам нищо срещу друг писател. Между другото, прави му чест, защото той самия каза, че не иска тази подписка. И тя не бе пратена. Такива принципи имам.

Ако трябва да напсувам някого – ще го направя в очите. Но съм добре възпитан – никога не съм напсувал никого. Не, че не мога – все пак съм работил в Кремиковци. Но това са принципи. Свободата на словото, Калинчо, не е да напсуваш. Свободата на словото е да казваш истината. А ти не го умееш. Липсва ти възпитание. И речник, разбира се. Но това са инструменти за писатели, не за самозванци…

Толкоз…

 

от фейсбук

Start typing and press Enter to search