На 3 януари 1921 г. 19 Обикновено народно събрание на България отпуска кредит от 1 000 000 лева за настаняване на бежанците от Беломорска Тракия.

След Освобождението има няколко бежански вълни, насочени към страната ни – и български, и чуждестранни. Най-голяма е тази след двете Балкански войни 1912-1913 г., когато България губи Източна Тракия, Южна Добруджа, Македония, Солунско, Драмско, Серско. Около 350 хил. души от загубените територии се преселват в Царството. На 27 ноември 1919 г. между България и победителите от Първата световна война е подписан Ньойският мирен договор. Отнети са ни Западна Тракия, Струмишко, Босилеград, Цариброд, села в Кулско, потвърдено е предаването на Южна Добруджа на Румъния. Нови 120 хил. бежанци прииждат в България. Неукрепнала още от разоренията през войните, натоварена с огромни репарации и раздирана от вътрешни противоречия, страната ни трябва да приюти тези изстрадали хора и да им окаже помощ.

Само няколко месеца от края на 1912 до средата на 1913 г.е свободна Западна Тракия.
По силата на международните споразумения българската армия се оттегля и следва нова османска окупация и тотално обезбългаряване и изтребление на българите от Тракийските земи. Изпепелени са много села, сред тях са Сачанли, Манастир, Дервент, Доганхисар и др.

Османска войска влиза в Дедеагач на 19 септември 1913 година. На населението е поставен срок от пет дена, за да напусне домовете си и да се отправи към България. Уплашени и ужасени хората заявили, че искат да останат по домовете си. Събраните хора, около 40 000 души в Дедеагач били натъпкани насила като животни в казармите. Сред тях били жени, деца, възрастни хора.

18 българи, които пожелали да напуснат града били съсечени с влизането на башибузука в Дедеагач.

Безчинствата започнали на 22 септември 1913 година.

На другия ден армията нахлува в казармите и подкарали хората, като добитък към Фере.

Хилядите хора, сред които беззащитни деца и жени и старци са подкарани с бой и кървава жестокост към Марица и Фере. В планината, заедно с въоръжени мъже от съседните села са воеводите Димитър Маджаров и Руси Славов. Те са уведомени за събитията и за жестоката съдба на хората в колоната.
В статията „Трагедия на Тракия през 1913 година” на проф. Делчо Порязов четем:

„В Димотишко големи български села са били Башклисе и Караклисе, а в Софлийско – Малък Дервент, Голям Дервент, Каяджик, Пишманкьой, Тахтаджик, Теке, Мерхамли, Янурен, Кутруджа и Кадикьой. Турците тук грабят и колят…Най-много са пострадали селата Башклисе, Малък и Голям Дервент, Каяджик, Мерхамли, Янурен и Кутруджа.

Тук не само е избита голяма част от населението, но и самите села са опожарени цялостно. Още с навлизането в с. Башклисе турците го запалват. На селяните внушават, че тук не могат да живеят повече, защото няма да видят добро, и да бягат в България…Други извели извън селото и разстреляли. Загиналите от това село възлизат на около 40 души. В село Каяджик с близо 1900 жители…са затворили в една от християнските църкви 39 човека и всичките ги изклали с брадви.

Младите жени до една са изнасилени. Общо загиналите са 56 човека. Селото е запалено и изгорено. Същата съдба последвала селата Янурен и Кутруджа. И двете села са заделени и изгорени. В Кутруджа в селското кафене са натъпкани 27 души и избити. Общо загиналите в Кутурджа са 46. Всичко „женско” над 10-годишна възраст обезчестено. Със същата жестокост са обезбългарени селата Пишманкъой, Мерхамли (родното място на войводата Димитър Маджаров), Теке, Тахтаджик, Окуф и Балъкьой. От този район по-специално внимание заслужават селищата Малък и Голям Дервент, защото са се защитавали седмици наред организирано, с голямо себеотрицание и са пострадали извънредно много. Двете села оказват голяма съпротива на османската армия, особено Голям Дервент което въпреки строгата заповед на автономните власти не предава оръжието си. В Малък Дервент са избити над 30 човека и е заграбен 5000 глави дребен и 1000 глави едър добитък. Селото е запалено и изгорено. Населението бяга в планината и към Голям Дервент, Сачанли и Доганхисар. Голям Дервент, подпомогнато от четите на Маджаров и Славов, се защитава дълго, като води няколко сражения и пада чак в средата на август..”
Четниците на воеводите пресичат бежанската колона край Фере. Завързва се битка. Според указанията на воеводите бежанската колона трябва да се отправи на наляво към планините на Доганхисар и Сачанли. Но в паниката една част от колоната тръгва към Марица. Колоната е разпръсната нашироко след битката при Фере.
Отчаяните и уплашени хора седнали да починат в Армаганската долина, но били нападнати от 200 войници. Сечта е жестока. Населението се разбягва кой накъдето види. Стотици хиляди хора са посечени. Старци, жени, деца под кървавият ятаган намират смъртта пред очите на близките си. Бежанската колона се разпръсква в няколко посоки. Група жени и деца от с. Манастир се втурват да бяга наляво в посока на Крумовград.

Друга група, съставена предимно от жени и деца, е заловена от войниците и разкарвана от село на село през Димотика. Хората са захвърлени в Ивайловград, след като са им взели всичко и са ги малтретирали и изнасилвали всяка нощ. Основната група от бежанската колона преминава над село Сачанли и се насочва към Коджаяле.

Охраняваният от всички страни от четниците на Димитър Маджаров и Руси Славов керван преминава през родопските върхари и земи между Крумовград и Ивайловград. Покрай Илиева нива колоната стига до брега на Арда. Сега там се намира село Маджарово, но тогава там е била границата между България и Турция.

Тази част от колоната, въпреки непрекъснатите сражения и преследването от страна на озверените османци извървява пътят на надеждата. Войводите Димитър Маджаров и Руси Славов с четите си спасяват над 20 000 души жени и деца за България, почти толкова колкото са и загиналите.

А пътят е тежък, през балкана, по баирите и падините. От Коджале до Ятаджик става непосилен, особено за майките, които носят децата си на ръце. Голяма част от тях са станали свидетели на изтребването на мъжете им. Загубили са близките си. Заплашени от постоянно преследващите ги османци те бягат. Омаломощени и изморени, гладни и жадни, парализирани от страх и ужас от изживяното те изоставят много деца.

Покъртителната картина на виковете и плачът на невръстните дечица, страхът и отчаянието, болката и безнадеждността, майчините сълзи и до днес не са пресъхнали край Илиева нива до Ивайловград.

Те са се събрали в плача на камбанния звън на детския паметник на мемориала, а душите им търсят покои и успокоение в светлината на запалените свещи в параклиса.

На 4 октомври край с. Ятаджик с преминаването на река Арда приключва кървавият път на колоната на тракийските бежанци. Но с това не приключват мъченията им. Колоната попада в засада и отново е подложена на куршуми.Водите на Арда се задръстват от кръв и трупове на убити мъже, деца, обезглавени и посечени жени и старци.Водите на река Гюрден дере текат към Арда червени от кръвта. Камъните пропищяват от болката и мъката на тази нечовешка и безсмислена жестокост. Живите търсят спасение, но намират смъртта си в студените и придошли води на Арда. В Ятаджик загиват повече от 2000 души. В историята на българския народ има много трагични страници, но пред трагедията и погрома на Тракия те бледнеят:27 опожарени села. Стотици хиляди българи останали без дом, без вяра и без надежда. 40 000 бежанци тръгват от Дедеагач за България, подгонени от турците след Междусъюзническата война.

По стокилометровия път са убити над 18 000. Търсейки спасение те бягали, оставяли посечени и непогребани близките си.

източник Исторически дневник (фейсбук)
- РЕКЛАМА -