Действието се развива в столичния квартал Изгрев, познат в последно време като квартала на Артекс. Но темата не е за строителство или евтини апартаменти. Става дума за една обикновена битова история, касаеща пинчер, питбул и неговите стопани (млад „батка“ и откачения му баща). За жалост първият участник в разказа вече не е сред нас – пинчерчето Роби си замина разкъсано от обучен да убива, озлобен питбул. Питбул, който вместо да бъде възпиран от собственика си, бива окуражаван да пролива кръв.

- РЕКЛАМА -

Ще се върна назад във времето, защото докато си мислех за Роби някои епизодични спомени изплуваха. Помня когато младежът с питбула, днес професионален или мераклия ММА боец, беше още дете. Един ден на междублоковата площадка го заварих да налага с огромна злоба друго дете, което на практика отдавна бе безпомощно. Аз също не съм светец, бил съм се безброй пъти с приятели, съученици и други. Но особеното в онзи случай бе, че до двете деца стоеше бащата на Крумчо, който яростно окуражаваше сина си. Бащината гордост личеше по лицето му. Тръгнах да разтървавам децата. Не се наложи, тъй като бащата (Иван Прибиловски.), вероятно засрамен или по-скоро притеснен от появата ми, издаде команда боят да бъде прекратен.

От тогава минаха около 20 години. В този интервал от време нямам други спомени от Крумчо. Но баща му виждам почти ежедневно по улиците на квартала, в гората, в центъра и къде ли още не. Говори се, че бил доносник. Може би са квартални слухове, а и да е вярно, няма пряко отношение към случая с Роби. Но когато го видях за пръв път с куче си казах именно това – сега вече ще имаш добро оправдание за постоянното ти мотаене, зяпане и слухтене из квартала. Поотклоних се от темата, извинете за което. Но ми се стори удачно да поставя случката в контекст. Сякаш имам някакво подсъзнателно желание да намеря оправдание както за Крум (младежа, обучил питбула да убива), така и за самия питбул – и двамата резултат от един определен възпитателен модел. Защото в началото на тази верига стои бащата – човекът, разхождал кучето в трагичния ден.

Впрочем като че ли няма нужда да разказвам самата история…всеки отдавна се е сетил каква е тя. Малък пинчер ходи по тротоара, изскача питбул (разбира се без повод и намордник), захапва го, отнася го в гората. Опитите да бъде спасен са напразни… Е, ето все пак и един детайл, който ми изглежда показателен. Докато стопанина на пинчера се опитва да извади от устата на питбула малкото животно, г-н Иван П. казва „Не ми удряй кучето, ей“. Самият той не прави каквото и да е усилие да спре машината си за убиване. Точно обратното…

Ето и един друг спомен. Веднъж имах кратък разговор със стопанина на Роби. Може би беше  преди година. Пинчерите са общо два…извинете…пинчерите бяха общо два. Томи вече ще се разхожда сам. Та, попитах го защо единия води на повод, а другия е пуснал свободно, визирайки заплахата от автомобили. Отговори ми, че Роби е послушен и е научен да се пази. Загледах се и действително видях как се спря с наближаването на кръстовището, изчака своя стопанин, и пресякоха заедно. Уви, заплахата от колите беше предвидена, но тази от питбула Мастер – не.

Целият квартал познава „родителите“ на Роби. Вероятно защото работят в същия този квартал, вероятно защото мнозина разхождат кучетата си с тях, вероятно и поради тяхната специфична порода –  хора добряци, позитивисти, вечно усмихнати. Хора, които намираха малките удоволствия на живота в разходката в края на работния ден с техните „пиленца“, както съм чувал да ги наричат. От „инцидента“ (събота вечер) насам минаха няколко дни. И когато снощи видях стопанина на жертвата, не успях да обеля дори дума. Защото се сблъсках с празния поглед на изгубения смисъл. Познавам този поглед и пред него оставам ням. Роби няма да се върне. Мога само да се надявам тези хора да си върнат смисъла. Вероятно за мнозина е просто едно кученце. Но в действителност е много повече от това. Колко жалко, че в едно и също общество се налага да съжителстват тези две реалности – едната на добряците, усмихнатите стопани на Роби, а другата – реалността на Крум – възпитателя на кучета убийци, неговия ментално болен баща и питбула Мастер!

P.S. Пиша този текст с надеждата да бъде отпечатан в медийното пространство. Случаят с Роби не е първи. Други също са загубили любимците си, включително хора са били хапани от същия този питбул. Подадените до момента сигнали не са довели до конкретни действия от съответните институции. Надявам се даването на гласност, заедно с всички останали законови инициативи на жителите на квартала, да дадат резултат. Надявам се мерките да засягат най-вече агресивните стопани, а не само продукта на болните им мозъци – агресивните кучета. Защото именно тези „хора“ са опасната порода. Надявам се в бъдещето сигнали от подобен характер да бъдат разглеждани със съответната отговорност и навременност, за да водят до превенция. В противен случай утре някой родител, облян в сълзи, ще носи в ръцете си мъртвото си дете, точно както „бащата“ на Роби го носеше онзи ден!

Автор: един пинчер

- РЕКЛАМА -