Както казва Джон Кехоу, не знаеш кое е късмет и кое не е

автор Маргарита Богданова

Прибирам се аз от бач. В дамската чанта, към разните му там женски неща, като червило, телефон, тампони, цигари, запалка, нож и др., прибавих от магазина бутилка джин и с голям кеф събух токчетата в коридора, мечтаейки да пусна пералнята и да потъпея. Да, ама не. Влизам – синчето седнало на моето място със списание в ръце… Поглежда ме и ми изтърсва: “Мам ще си имаме куче.“

Щях да глътна цигарата. Забравих джина. Забравих почивката. Дори забравих моята любов – пералнята Милка… Аз и куче… аз и куче… съвсем сериозно отговарям: „Туй чудо няма как да стане, казвам твърдо не!” Но той гледа там цици в списанието и спокойно казва: „Мам, та то още не се е родило, майката е бременна, та като се роди, тогава. Аз сега му търся име…“ Веднага си отдъхнах. Викам си, моментно е. Утре ще забрави. И какво име ще намери за кучето там, между циците в Плейбой…? И, поуспокоена, седнах. Отворих джина. Пуснах Милка да пере и запалих цигара със сладката мисъл, че въпросът е приключен. Блажени са вярващите.

Изминаха два месеца. 

Седнала съм аз. Пресата за коса в ръцете, две фиби в устата, около мен камара дрехи, ще работя … И хоп! – моето синче влиза с усмивка, без да чука на вратата и… “Мам, бързо слез до колата, да ти покажа нещо!”… Де да знаех какво е!

Навличам един екип и – долу. Отваря колата нашият, ухилен до уши, и вика: “Виж го колко е сладко!” А аз… аз виждам него, малък колкото шепичката ми… лошо ми стана. Аз. Аз – зодия Лъв, и куче. Не. Та кучетата ходят при рогатите зодии. Но знам как да се измъкна. Та, казвам Аз – Лъвчето: “Слушай, сине, туй чудо без имунизации, чип и т. н. вкъщи няма да влезе…” Голяма грешка. Бях вкарана в колата и заедно с малкото кафяво чудо на задната седалка се озовахме при ветеринаря. Та ваксини, та чип – всичко както си му е редът. И аз… ми няма мърдане. Мълча като риба. Аз – Лъвчето, станах рибка.

Така-а, ето ни обратно в къщи…, “Мам, това е Тайсън…Тайсън, това е мама.” Абе, прозвуча ми нещо като да съм на венчавка… “докато смъртта ви раздели“…

Обърна се един шкаф, вътре – одеяло, шише с топла вода /малката гадинка да мисли,че това е мама/, водичка, кучешки пауч… Тайс три месеца не може да излиза и моите мъки почнаха… Влизам да се къпя – Тайсън ми гризал новите боти. Търся си готиния сутиен на точки. Няма го. След седмица го намирам с други дамски неща зад дивана. Дивана, който накрая изхвърлях, защото беше нагризан непоправимо от Тайсъна. Акаше върху вестници – възпитан, нашия. А аз ги събирам и се моля някой клошар да не помисли,че това е храна…. Три месеца мъки. Десет леви изгризани ботуша. Не броя сутиени, бикини и якета. Ходех като луда. В огледалото виждах жена, многократно хапана от стадо бесни маймуни. Като ме питаха ,,как си”, подскачах… та шефът забрани да ме питат как съм…

Не изтраях, един ден написах писмо за синчето. Оставих го на леглото. Там пишеше: “Избирай – или Тайсън, или аз“…

Е, и двамата останахме.

С времето всичко мина, забрави се. Тиси ме научи на много неща. Най-малкото от тях е да си прибирам бельото, за да не ходя по голо дупе… Прибирам се от бач, а той ми се радва. Целува ме. Не иска пари. Не иска нищо. Само да ме гушне, е, и аз него. Накратко, обикнах го. Простих му всичко. Постоянно на работа за него говорех – Тайси направи това, Тайси направи онова… А колежките завидяха за купона, та и те си взеха кучета. Аз моя Тайсън куче не го наричам. Казвам му приятелю. Моя любов и т.н. Вече почти четири години сме неразделни. Без него не мога и секунда. Сега вкъщи ревнуват от Тайсън. Обичам си го.

Та така. Не знае Джет кое е късмет и кое не. Кой кого спаси – Аз Тайс, или той мен… и май е второто… Но едно не мога да разбера – синчето как изрови от циците в Плейбой името Тайсън…

Лека и споделена от нас! С Тиси ви целуваме, приятели! Сега е до мен. И аз съм щастлива…

Start typing and press Enter to search