Калин Терзийски, снимка фейсбук

Първо бяха някакви ужасни месеци. Юни седях в окоп и чаках някакви измислени сръбски врагове да нахлуят и да превземат заставата, да ритат вратите на артелната и склада на старшината, да ограбят шкафа със саламите и халвата. Имахме обявена пълна бойна готовност, така беше в Граничните войски, не че на сърбите им дремеше за цялата тая работа. Ние си се готвехме за война, нашите партийни другари от идеологическия сектор обикаляха по граничните застави и обясняваха на войската, че турците изнасилвали момичета и момчета по селата, че даже и сестрите ни. Аз нямаше как да им обясня, че нямам сестра, но не ми се и обясняваше. Бях скован от страх. Както и всички, предполагам. Готвеше се война и това беше повече от отвратително.
През юли стоях на някакво хълмче, даже и хълмче май нямаше, просто ей така – на тревата встрани от заставата и гледах небето. Някакъв идиот от щаба беше се обадил да каже, че по направлението Ниш -Връшка Чука- София е забелязан някакъв неяснокакъв летящ обект, или няколко летящи обекти. Ядрени ракети, мамка му – бях си казал, така вероятно всички си бяха казали. И защото друго нямаше какво да се направи – пратиха ме да наблюдавам небето. Поне да имах автомат сега – казвах си, ама не си го бях взел, и аз незнам защо; пък и стреля ли се по ядрени ракети? И с каква цел, ако се стреля? За да е по тържествено, като изникнат атомните гъби? Просто – приказка!

После някак си поутихна, но по-чувствителни хора като мен си казваха: Идеално, така се затишава преди буря, ей сега ще ни ударят турците и както сме граничари-пехотинци – от Сърбия към Елхово с ешелоните – щрак на огневата линия, и после – кайма от откъснати крака и ръце и черва на редници и ефрейтори, с гарнитура от накъсани на парчета младшисержанти. От турските минохвъргачки, имам предвид. Така ни се струваше, поне на мен.

Страх и отвращение от всичко, това беше положението. Тъмен страх. Есента на 1989-та година.

До заставата не пристигаха почти никакви новини освен тия – на пропагандаторите; на телевизията, естествено, не вярвахме. Че кой ли социалистически човек вярва на телевизията? Ха – тия се шегуват, майната им, айде пуснете илектрик блу по сръбската – то е леко порно, поне да ни останат спомени като ни пратят в окопите.

И някак дойде ноември. Нищо особено. Дните станаха студени и къси. Една вечер гледахме телевизия, аз пък какви ги говоря – гледали телевизия в заставата, аз бях в наряд, естествено, каква ти телевизия, та гледали и ми се обаждат по секретната линия, по цесере-то. Паднал Тошо. Какъв Тошо бе, мамка ви селска д..ба, не се е..вайте със стария, какъв Тошо ви гони сега, аз се чудя с какво да нацепя дърва, че брадвата се счупи, дръжката имам предвид,Тошо младшисержанта ли имате предвид, на коня ли се е качвал пак, мамка му, откъде е паднал, а, мамка ви селска?

А те викат от заставата по цесерето: Бай Тошо бе, смотаняк, бай Тошо, главния на комунистическата партия, да го е.а! Свалили го – връщай се в заставата! Е – викам аз – да си изкарам наряда, но това е много хубава новина, браво момчета, страхотно, радвам се, ама трябва да измисля как да нацепя дърва!

И изкарах наряда, но чак правих лицеви опори от вълнение, мамка му, много се вълнувах, сърцето ми щеше да изскочи, цепих дърва с кирката, добре се получава с кирка, защото е по-тежка, а все си мислех – край, мамка им мръсна комунистическа, край, няма да има война, няма да има студена война и по-важното – няма да има гореща война, защото тия мръсници с тяхната пропаганда и с техния свински комунизъм правеха цялата тая работа…и няма да има роло стефани от кайма от накъсани и надробени с турски минохвъргачки граничари…отлага се. Ех ех ех. Наистина – казвах си – щастие! Пийс флауърс фрийдъм хепинес – и малката ми детска хипарска душа си пееше нещо докато цепех дърва с кирката.

И се прибрах в заставата. Всичко – по устав. Бай Тошо е паднал, но нарядите са си наряди и гледаш да не пре.беш някой друг граничар, като се скатаеш и си напуснеш наряда; пък и какво общо има бай Тошо с пазенето на границата? Има, естествено, но има и граничарско приятелство и това да си точен с другарите си и да не ги прецакваш с нарядите е някак хиляда пъти по-важно от всички байтошовци. Ебати.

А в заставата пълен смех. Командирът Тарзо го няма, той определено си имаше скришни демократични възгледи и се беше изнесъл, за да не пречи на революцията. А старшината пък още по-хитър. Беше се насвяткал със сливова ракия или де да го знам, може и с гроздова, и беше се скрил да спи в жилището. Само един ленчок, разбирай – лейтенант-новобранец – стои и се запасал с колана чак през гърдите, мамка му, като бременна хлебарка, сложил кобура с пистолета, явно се готви да предотвратява нещо, ама явно и той не знае какво. А дежурният, Караджата, едно пишлеме от Варна, извънредно готин пич, отворил оръжейната. В смисъл – всеки да си взима каквото иска. Революцията започва, нали така? Граничарите – усмихнати някак особено, споглеждаме се по коридорите – ясна е работата!

Никой даже не е взел ни картечница, ни автомат – че за какво? Нали оръжейната е наша и е отворена?! Властта на граничната застава е наша и само елате да си я искате обратно. Трийсет идеално обучени (точно от същия тоя режим хаха!) стрелци ще ви посрещнат с ураганен огън от трийсет автомата Калашников 7.62 и четири картечници също Калашников, Бог да ви е на помощ! Ха така!

И аз гледам бомбето(новобранец б.а.)-лейтенант и се подсмихвам. И отивам в димитровската стая, там – книгата на заставата, тъй наречената Гранична книга. Само за разни героизми – да се записват там. Пълен ташак. А отпред – на титулната страница – бай Тошо. Такъв един – пълничък, плешив, гладък от ретуша като задник на дебел човек. А бомбето-лейтенант – след мене. И ме гледа. Запасан с тоя ми ти пищов, даже май го и извади или нещо такова. Заплашителен, моля ви се, другари и другарки. Абе ей – викам си. И щрак – откъснах с един замах портрета на другаря Живков, хаха, наистина какво удоволствие, почти щях да пишна в гащите от кеф, мамка му, тоя смешник и диктатор, който ни беше карал…е не той лично де, ама цялата му там комунистическа сган – да треперим толкова години. Та – откъснах портрета на бай Тошо и гледам ленчока. А той, горкият, повъртя пистолета, погледна през отворената врата – а там гледат петима граничари – снаражени, с автоматите, върнали се от наряд. Само него чакат – да го изядат. Къде ще ходи?!

И той подсмръкна от неудобство, придаде си още малко страшен вид, па каза: Е, сега ще се наложи на мястото на другаря Живков ти да нарисуваш нещо! Нали си художник! – и го каза чак заплашително, горкият, да си върне поне малко от самоуважението. Както и да е. Усмихнах му се широко и казах: Естествено, другарю лейтенант, как да не нарисувам, нали махнах тая свиня оттам, сега вече мога и да нарисувам…

И после станаха и други неща де, но стига съм разправял.

След месец на залепена титулна страница на Граничната книга стоеше съвсем неутрална политически рисунка с молив, малко наподобяваща скиците на Микеланджело за Битката при Кашина. Тя се казваше: Граничар с куче.

В чертите на граничаря съвсем ясно се откриваха чертите на редник Терзийски. Тоест – аз.
И това е, в общи линии.

Ваш: редник Терзийски.

- РЕКЛАМА -